Този разказ е писан по мотиви от творба на писателя Деян Енев в курс по творческо писане и е един вид производна на неговия разказ ,,Заложна къща". Дано ви хареса.

Калин Бандеров седеше на бюрото в кабинета си и решаваше кръстословица.

          Погълнат от ребуса, без да вдига очи, чу как звънчето на вратата, отпред на която бе закована табелка ,,Заложна къща Бандеров”, издрънча за първи път през този ден. Бандеров чу стъпките на клиента и след три секунди сгъна кръстословицата и вдигна глава към новодошлия.

          Това беше една старица. Не изглеждаше грохнала, но си личеше, че е доста стара. Според Бандеров годините ѝ трябваше да наброяват седемдесет и пет.

          Но никак не изглеждаше грохнала.

          Носеше сиво палто, кафява кожена чанта, ръцете ѝ наподобяваха паяци, с отпусната кожа, вдлъбнатини между пръстите и подути краища под късите нокти. Лицето ѝ бе набраздено от бръчки, които обрамчваха сини очи, а гъстата ѝ бяла коса се спускаше до раменете.

- Добър ден – поздрави тя с типичния дрезгав за старците глас.

- Добър ден – отвърна Бандеров. – С какво мога да ви помогна?

- Искам да ви покажа един часовник и ме интересува на колко пари го оценявате?

          - Добре, дайте да видим – отвърна Бандеров.

          Тя бръкна в чантата си и извади нещо увито в хартия. Разви хартията, сложи го на бюрото и показа на Калин красив, златен часовник марка ,,Омега”.

          Калин подсвирна и каза:

          - Я виж ти!

          След това го взе в ръце и започна да го оглежда.

          Погледна към старицата, погледна отново към часовника, след това пак към нея, облегна се на стола си и каза:       

          - Значи, госпожо ,седем стотока ви давам за този часовник. Това е оригинална швейцарска изработка и виждам по серийния номер, че не е менте. Само специалистите не могат да се излъжат и аз съм един от тях.

          - Аха, долу-горе и аз го мислех, че ще струва толкова. Виждате ли, този часовник е семейна ценност и така се стекоха обстоятелствата, че опрях до това да го продам, защото мойте внуци прахосаха всичко, което синът ми им остави и сега аз тегля от техните глупости.

          Калин предположи, че синът ѝ или се е пропил и сега спи по улиците, или се е простил с живота си, така че реши тактично да не я пита подробности за него.

           - Ами да, разбирам ви, много хора идват при мен, които като вас са в тежко финансово положение, че и по-зле. Така че, както си прецените – аз го оценявам на толкова, някои могат да ви го купят за петстотин-шестотин лева, други пък могат да кажат, че е менте и да ви поискат осемдесет-деветдесет лева за него, така че преценете си. Знам какво е да нямате пари. Обаче да ви кажа: синът ви е виновен.

          - Ох, той направи най-много глупости – заряза първата си жена, тръгна с някаква двадесет годишна, тя пък го накара да ѝ приведе всичките си пари на нейна сметка и офейка нанякъде без него. Добре, че с мъжа ми успяхме да го накараме да задели малко и за децата. Те пък прахосаха всичко. Мъжът ми почина от удар, а синът ми тръгна да я гони и после се върна окъсан след два месеца. Ходил пеша от София чак дотук, седя ми вкъщи и взе да си приказва сам, след това го прибраха в лудницата. Децата работят пък като хамали.

          - А майка им? – попита Бандеров.

          - Тя не иска  да чуе за тях – отвърна бабата. – Намерила си някакъв нов мъж и въобще не иска да чува нищо свързано със сина ми.

          - Да, да, разбирам. Ех, много ,,мъка по тоя свят” както са казва – добави Калин, поклащайки глава. Бе се наслушал на куп такива истории и отдавна си бе изградил мнение по въпроса – нямаше дума, която да изкаже точно колко прости бяха хората. Думата олигофрен като че ли само бележеше повърхностно мащабите на същинската глупост, която съществуваше масово в мозъците им.

          - Както и да е – каза бабата. – Съжалявам, че ви занимавам с мойте проблеми, просто много ме се насъбра.

          - Е, то това е неминуема част от професията ми. А кажете, понеже ми е любопитно, как този часовник ще бъде семейна ценност, след като по всичко личи, че сте го купили наскоро? Златото е непокътнато по краищата, а по стъклото на циферблата няма нито една драскотина.

          - Ами... – поколеба се старицата. Калин усещаше, че я бе накарал да върви по тънък лед. – Мъжът ми го взе преди десет години от Швейцария и, ако щете вярвайте, през цялото време го държа на поставка в стъкленица. Казваше, че не желае дори и една драскотина по циферблата, независимо от всичко. Не сложи часовника нито един път. Той...  изпитваше някаква странна любов и загриженост към предметите. Веднъж, преди години, намери марихуана в нощния шкаф на сина ни – каза му точно три думи и дори не повиши тон. Веднъж обаче синът ни взе една негова книга от рафта и без да иска я изтърва. Корицата се изкриви и мъжът ми му крещя поне два часа. После му я пъхна в бюрото и му каза, че ако я остави пак в кабинета му, ще го съдере от бой.

          Калин беше силно изненадан. Отърси се от изненадата и каза:

          - Явно животът ви с такъв човек не е бил лесен... нито еднообразен, ако смея да кажа.

          - О, ако тръгна да ви разказвам, няма да ми повярвате, но не искам да ви губя от времето.

          ,,Да, бабке, тук си права – отвърна ѝ наум Бандеров – времето ми наистина е ценно, а ти взе хабиш доста от него, макар че да ти кажа – измишльотините ти си ги бива.”

          Калин остави часовника на бюрото и каза:

          - Е, казах ви каквото ви интересуваше, сега сте вие на ход. Ако искате, помислете малко, ако искате, ще ви го купя, за мен няма никакви проблеми.

          - Ами... – старицата отново се поколеба, като гледаше втренчено часовника. – Бих искала да ми го купите. Просто съм в много затруднено положение и искам да се отърва от него, колкото и да ми е... свиден.

          - Значи, последно?

          - Да, продавам ви го.

          - Много добре – отвърна Бандеров. Стана от стола, отвори една дървена вратичка в стената, набра някаква комбинация на електронния циферблат, отвори се втора метална вратичка и мъжът извади необходимата сума. След това затвори сейфа и записа нещо в тетрадката на бюрото си. Предаде и една бланка, в която жената да запише личните си данни и да се разпише.

          Бандеров отброи седем банкноти от по сто лева и ги даде на старицата, а часовникът прибра в един от шакфовете на бюрото си.

          - Лек ден ви желая и дано животът ви да стане още по-лек.

          Тя се усмихна и каза: 

          - Благодаря ви. То на тези години едва ли, ама все пак се надявам Господ да ви чуе, довиждане.

          - Довиждане – отвърна Бандеров.

          ,,Ех, че е лесно да метнеш някои хора, като си специалист в нещо. Не я знам тая бабка преди колко години или седмици е взела часовника, ама ,,Омега”-та струва поне хиляда и двеста лева минимум.”

          - Абе, Кальо, няма ли да се жениш ти най-накрая?

          - Е, чакай бе, млад съм още!

          - Аха млад, нали те виждам – бели коси си пуснал вече.

          - Какви бели коси, ти нормален ли си?

          Бяха се събрали в петък вечер на кръчма Калин Бандеров и още трима негови приятели. Животът на управителя си течеше нормално и спокойно. Бяха минали три години, откакто той беше купил часовника на бабичката и дори не си спомняше за тази сделка. Бе мислил да продаде и часовника, но с течение на времето забрави и за него. Бе зает с толкова много други сделки и така се наслаждаваше на спокойния си живот, че дори не обръщаше внимание на часовника, когато отваряше шкафа.

          ,,Омега”-та не бе и изваждана от там.

          Стояха на една маса до прозореца на кръчмата. Емануил – човекът, който последен се обърна към Калин, седеше от другата страна на  масата диагонално срещу Бандеров. Отдясно на Емануил беше прозорецът.

          - Е, не те лъжа бе, брат. Виж си белите кичури и бръчките.

          - Абе на тридесет и три години съм. Как...?

          Той се изправи и се огледа на прозореца. Вглежда се известно време в лицето си, след това застина онемял.

          Сякаш бе остарял не с три или четири, а с цели осем години. Около слепоочията му личаха бели кичури, а по лицето му имаше двойно повече бръчки, отколкото бе смятал, че ще има на тази възраст.

          Студен тръпка на тревожност мина през гърдите му.

          ,,Да не съм болен от нещо, да го вземат мътните!”

          Седна, отпи от чашата си и се загледа замислен в нея.

          - Да бе, наистина – добави Димитър, този, който стоеше пряко срещу Бандеров. – По-дърт ми изглеждаш от миналия път.

          - Да не си болен от нещо бе, брат? – попита Филип, последният от четиримата, който стоеше до Бандеров.

          Този въпрос подейства на Калин още по-подтискащо. Прииска му се да им изкрещи и на тримата да млъкнат.

          Погледна ги – приятелите му изглеждаха доста по-млади и жизнени от него, а разликата между Бандеров и тях беше минимум две години календарно време.

          - Да не съм лекар, че да знам? – тросна му се Калин.

          - Е, не знам, ама ако съм на твое място, ще отида при такъв – не му остана длъжен Филип. 

          Бандеров не му отвърна. Реши, че му беше все тая. Димитър забеляза, че темата на разговор действаше зле на Калин и каза:

          - Хайде, стига, да не го тревожим човека. Утре може да отиде на лекар. То малко ли изхабява тази негова работа?

          - Да бе, все да слушаш проблемите на хората, малко или много това обременява – добави Емануил.

          - Споко бе, Кальо. Най-вероятно трябва да си даваш повече почивка и да разпускаш повече. Я кажи откога не си правил секс? – попита го Димитър.  

          Тримата се захилиха, Бандеров леко се усмихна и каза:

          - Абе ще се срещам тази седмица с една проститутка, ама да видим.  

          - Проститутка, а? – попита Димитър, след това вдигна чашата си и каза:

          - Хайде наздраве за проститутките!

          Четиримата избухнаха в смях и викнаха в един глас:

          - Наздраве!

          През нощта Калин Бандеров сънува сън. Лежеше завързан върху някакво желязо, а над него небето бе изпълнено с гъсти, черни облаци. Трещяха гръмотевици и валеше дъжд.

          Бандеров се огледа и видя, че желязото, за което беше вързан, представляваше гигантска стрелка, дълга километри, а подвижната ѝ част стоеше в центъра на огромен циферблат.

          Стрелката се задвижи бавно, после увеличи скоростта си. Бандеров се помъчи да се освободи, но не можеше. Огледа се и забеляза, че числата от едно до дванадесет върху циферблата бяха отбелязани с римски цифри, издълбани върху огромни надгробни плочи. Пред всяка от плочите имаше ковчег. На капака на всеки ковчег бе изписано по едно име, което Бандеров не можеше да разчете.

          Стрелката увеличи скоростта си и скоро Бандеров забеляза как към неговата се приближаваше втора. Бе по-къса и в края ѝ също беше завързан някой. Тя приближаваше и Калин можеше все по-ясно да види очертанията на фигурата. Когато стрелката се приближи на пет минути от неговата, той видя човека, завързан в края ѝ.

          Това беше някакъв мъртвец. Тялото му беше съсухрено, кожата изсъхнала и почерняла, открояваща се на места с червен оттенък. Очите му липсваха, а дългата, бяла коса бе оредяла. Устата му зееше отворена, сякаш зяпнала в предсмъртна агония.

          Стрелката се приближи към неговата и отмина. В един момент тя намали скоростта си, както и тази на Бандеров, въжетата се изнизаха и мъртвецът се раздвижи. Обърна се към него и вдигна ръка, след това се изхлузи от стрелката и падна в един от ковчезите, чийто капак се затвори, а на повърхността му бе изписано името ,,Наум Николов”.

          Стрелката на Бандеров продължи да се движи, подновявайки скоростта си и той осъзна пагубната истина, която важеше за него на този адски часовник.

          Щеше да се върти върху стрелката, докато не изсъхнеше и не заприличаше на този нещастник. След това щеше да изпадне в ковчега с името ,,Калин Бандеров”.

          - Не!!!

          Той изкрещя и се събуди облян в пот.

          Застана пред огледалото и се огледа – кичурите бяла коса се бяха умножили, както и бръчките. Стори му се, че лицето му е отслабнало.

          ,,Не, трябва да отида на лекар. Наистина нещо не ми е наред.”

          Спа отново и този път сънува как стоеше в кабинета си и решаваше кръстословица. Звънчето издрънча и той чу стъпките на посетителя. 

          - Извинете, искам да ви предложа един скъп часовник. Семейна ценност е, за колко ще ми го купите?

          - Разбира се, аз... – отвърна Калин и вдигна глава, но в същия момент онемя и изтръпна.

          Беше същата старица, която дойде преди три години. Кафява чанта, сиво палто, ръце, наподобяващи паяци и гъста, бяла коса, която покриваше набразденото от бръчки лице.

          Бръчки обаче нямаше, не се виждаха и сините очи, които навремето бяха будили огромен интерес от страна на мъжете.

          Гъстите бели коси покриваха само един гол череп.

          Калин изкрещя от ужас и отново се събуди с бързо туптящо сърце и облян в пот.

          Навън тъкмо просветляваше, а той най-накрая си спомни за старицата и непокътнатия часовник ,,Омега”.

          Стана, облече се и незабавно потегли към офиса на ,,Заложна къща Бандеров”.

          Щом паркира там и отключи, веднага отвори шкафа и извади красивия, златен швейцарски часовник.

          - Как можах да забравя за тебе, мамка ти?! – каза той, докато го оглеждаше.

          Потърси документите, където старицата се беше разписала, както и тетрадката с отбелязаните закупени стоки. Откри датата на закупуване на часовника, откри и документа, където старицата бе написала имената си и телефон за връзка.

          Бандеров винаги караше клиентите си да му оставят телефон за връзка. Той го набра и зачака. Не му пукаше, че беше шест часа сутринта.

          Зачака с усещането, че сърцето му бе спряло да бие, след това изненадващо в слушалката се обади сънен, но не и толкова дрезгав глас на жена.

          - Моля?

          - Добро утро. Аз съм Калин Бандеров от ,,Заложна къща Бандеров”. Търся Мадлен Николова.

          Жената отсреща веднага се разсъни:

          - Значи се обадихте.

          Бандеров стисна зъби.

          - Вие сте го планували?!

          - Разберете, че друг избор нямах.

          Калин въздъхна и каза:

          - Добре, не ми пука, кажете ми какво представлява този часовник и как да направя така, че да спре да ме застарява?

          - Произходът на този часовник ми е неизвестен, господин Бандеров, знам само, че е произведен от швейцарска фирма, собствениците на която членуват в секта. Часовникът, вярвате или не, има свойството да скъсява годините, месеците, часовете, секундите от живота на притежателя му, повече отколкото те се скъсяват в нормалното протичане на живота. Не знам дали знаете, но реалното време в живота на всеки човек протича независимо от това, което е определено от календара или от часовника. Затова годините ви се струват понякога по-кратки, а седмиците, да кажем, по-дълги.

          - Не ви разбирам.

          Николова не се издразни от отговора му.

          - Представете си, че сте на пет. Каква част от живота ви заема една година? Една пета, а ако сте на двадесет – една двадесета. По този начин всяка следваща година става по-къса с нарастване на броя им. Този часовник започва да движи стрелките си по-бързо през нощта, като на всеки час увеличава скоростта си и скъсява живота ви, господин Бандеров.

          - Не... – прошепна глухо в слушалката Калин.

          - Единственият начин да премахнете влиянието на процеса от себе си е да предадете часовника на някой друг, който задължително да го докосне.

          - И какво ми казвате, че ще се подмладя отново ли?

          - Не, но ще престанете да остарявате толкова бързо. После можете да откриете методи, действащи против процеса ,,скъсяване на времето”. Съветвам ви да отидете при психолог, той ще ви запознае. Ако пък желаете, мога сама да ви запозная с някои от моите методи.

          - Не искам нищо от вас.

          - Но аз искам нещо от вас.

          Калин застина. Не намираше думи, които да изговори.

          - Искам – продължи Мадлен Николова – да предадете този часовник на пачаврата, която разруши живота на сина ми. Мисля, че за вас е най-удобно да го предадете именно на нея. Не бихте искали последиците от това проклето нещо да засегнат някой от близките ви или въобще който и да е свързан със вас.

          - И къде, по дяволите, да я намеря тази курва?

          - Вече съм се погрижила. Момичето се казва Антония Перникова. Живее в една луксозна къща в град Мадрид. Уредила съм ви билет, адрес и средства. Понеже сте българин, няма да ви е трудно да се сближите с нея. Подарете ѝ часовника, след това можете да останете колкото искате в Испания, или пък да се приберете в България. Изборът си е ваш.

          Калин мълча известно време. Помисли и каза:

          - Приемам.

          Два дни по-късно получи необходимите неща по пощата. Относно парите на Мадлен Николова разбра, че часовникът въобще не беше последната ценна вещ на жената. Беше една от първите.

          Замина за Испания. Откри къде живее Перникова. Свърза се и се сприятели с нея с изключителна лекота. След това една вечер ѝ направи подарък – златен швейцарски часовник ,,Омега”.

          Остана още известно време в Испания, след което уведоми Антония, че трябва да заминава за България.

          Пет години по-късно по новините в България съобщиха, че българска емигрантка в Мадрид е починала от много странно и неизвестно заболяване, свързано с преждевременно застаряване на организма.

                                                К Р А Й