Беше топъл септемврийски ден. Ели отвори вратите на клиниката и прекрачи смело напред.Външната врата се затвори със стенание.Най-после бе свободна, далеч от сестрите, пациентите, белотата на стаите.Колко време бе минало, не искаше да помни- три или пет месеца...
Слънцето галеше бузите и си играеше с вятъра.Никой не дойде да я посрещне.Стоеше там, до пътя на надеждата, сама, свила пръсти в юмрук.Вече не изпитваше гняв към света и хората в него.Безразличието стана нейн приятел.Листата на дърветата леко жълтееха. Милваха нозете и, успокояваха съвестта.
Ели се огледа за такси
В далечината идваше кола.
Тя премрежи очи, слънцето я заслепяваше.
БМВ- то спря пред нея.От тъмните му прозорци не успя да различи веднага любимия.След секунди тя гледаше иронично този, който я прегърна.Тялото и мълчеше, излежавайки се блажено под слънчевите лъчи.Не усещаше нищо. Трепереше, но не и от вълнение.Хлад прониза сетивата. Струните на душата и бяха изхабени от алкохола, лекарствата, успокоителните, от агреси ...