Времето потъна ..
Представи си страхотното усещане да се потопиш в едно със времето, ръка в ръка с него бавно потъваш и потъваш, а край теб минават искрите от въртеливото потъващо усещане!
Усещаш как предмети, мисли, чувства полепват по теб, за да се спасят.
На колене!
Изповядах се тази нощ!
Изповед за нежни целувки, тъжна изповед или усмихната Пролет?
Полунощ - Мъже в черни костюми и Жени птици.
Литургия и песен!
Създателят на света й се събуди, беше събуден отново след толкова много години. Наплиска лицето си с ледената вода от реките, покри старото си тяло с листа и цвят Пролет, и тръгна по следите на Жената, виновна за пробуждането. Той беше заспал, след като я остави в света й спокойна, а ето сега Тя отново го беше събудила, бурята и го събуди! Какво му оставаше друго, освен да я намери отново и да укроти бесовете й, за да е спокойна Земята! Все още сънено съзнанието му си припомни, как я намери тогава, млада, красива, неземна, такава една танцуваща и огнена. Харесваше му да я учи, да и разказва за небивалото и за сътвореното, да я пренася в миналите светове и да я спасява от жестоките битки на предците и. В онези години, когато я съпътстваше Тя позна и любовта, в началото беше объркана, той не я беше подготвил за нея, след това обаче тя полетя и да я следва беше невъзможно. Само я наблюдаваше как лети към слънцето и как след това се спуска стремглаво към морското дъно. Пазеше я да не падне, да не се нарани. Градеше тайно бъдещето й, защото знаеше за силата на жената и знаеше, че ако не е щастлива тя Земята в агония ще умира. Спомените на Създателя ставаха все по ярки! Тогава намери Мъжа, глупости, засмя се съзнанието му.. Тя намери Мъжа, избра го сама - тя сама избираше мъжете си! Избрала го веднъж, Той само оставаше да го одобри. Избраният беше свестен, велик с ума си, гениален с музиката която композираше, обичаше я, но с една такава тиха любов, която не гореше. Работохолик и странстваш по света беше избраният, градеше домове за нея в различни страни, според ангажиментите си и Тя оставяше всичко, и когато искаше ходеше да осветява домовете си. Изгради домове и тук, в нейната земя, направи ги уютни, а тя ги топлеше. Минаваха години.. Минаха години..
..и Тогава Създателят заспа, покой и тишина в безвремието, а сега беше събуден отново от Нея… По дяволите - ругаеше на ум - защо отново? Спомни си последният си сън, Тя го викаше, разказваше му за любовта, държеше реч в съня му - Събуди се, трябваш ми! Редеше думите и като ли че ги напяваше - толкова много любов в живота ми, избор е и моята импресия не е свършила - шептеше тя в съня.. - тогава беше млада любовта ми, шеметна, лутаща се между световете, трепети младежки ; после преживях онази мислената любов, обградена с отглеждане на дете, манджи и кексове, събиране на раници и изпращане по вода, тази любов бе тиха, с главоболия и умора, премина и даже неусетно бавно си отиде.. - помня я, имах я. - Ти къде беше тогава? .. питаше Тя! - Хайде, събуди се, трябваш ми! Научи ме на тази любов сега, която тупти в слепоочията и трепти в узрялото ми тяло. Научи ме на тази сега - връхлитащата, свободният ми дух в гърдите иска да дава любов, ако ли дори и малко да получава. Научи ме на тази, изпепеляващата, която държи очите притворени, погалените ръце топли, устните отекли от желание – сбъдни я за мен! - Тя рецитираше стихове си и беше същата онази огън и вода, вятър и буря! - Владетелят простена - О, Боже! Пак ли?...
“Ако някога те обикна отново Любов, ако някога отново поискам душата ти, то нека да имам тогава сърцето ти, ще ти дам и своето, няма да меря и няма да помня. Миналото ще дам на бедните.. Ако някога те обикна отново, Любов!"..
..и тогава Създателят на света й се стресна, събуди се, а сега я търсеше по следите й, които беше оставила за него!
А Тя беше някъде там! В съня си бродеща, танцуваща в жаравата, прегърната и опожарена! ..и тази нощ беше отишла, в онази тъмна къща, на втория етаж, събуди мълчешком мъжа и той и отвърна с целувка, тази нощ тя беше тиха, само го целуна и той в съня си я люби безмълвен, малко грубо, малко объркан.. После тя стана, забради косите си и си тръгна.
…
Трябваше да бърза сега, щеше да пътува, самолетните билети лежаха на масата, куфарите бяха подредени в коридора, трябваше само да се облече и да тръгне. Как не и се тръгваше този път, там където отиваше, в онази страна, не и харесваше, там беше студено и надменно обкръжението и точно за това през последната година тя все по-рядко пътуваше до там, все си намираше някакви оправдания, оправдаваше работата си, главоболията си, сега обаче трябваше да отиде, макар и за дни, и после щеше да се върне! Искаше да се върне, преди да беше тръгнала.
...
Тя включи телефона си на самолетен режим, предстояха и четири часа мълчание между побелелите облаци, опря глава във възглавницата на седалката и преглътна въздишка.
..Създателят осъзнаваше, че този път щеше да е много трудно да укроти Жената. Търсейки я, по оставените и следи го разбра. Започна да гради планове, как да я спаси и този път, чудеше се, какво да и сътвори, за да е спокойна Земята! Всичко тепърва предстоеше.
…
Създателят на света вървеше по стъпките й и я търсеше, луташе се по следите, спъваше се в съзнанието й, което отказваше да се подчини в търпение. Щеше да бъде един много дълъг път. Тя го усещаше с настръхналите си косъмчета по кожата и се съпротивляваше на волята, която искаше да я застави да спре. В тази луда пролет не искаше да бъде спирана! Аромата на разцъфналата я опияняваше, загръщаше я някаква мантия обшита с желание и тя не мислеше. Даже осъзна, че беше си забранила да мисли и някак тялото и беше станало по-леко, цветно, ароматно и прекрасно, обаянието оставяше онези дълбоки следи, които тя искаше да има и да помни! Знаеше, че Той я търси! Смущаваше се от решението, което беше сътворила, но пластовете я приканваха да слиза на долу, да наднича под тях, да ги размества с ръце, да ги облича в очите си с онези вълшебни цветни цветове.. Тогава видя входа на пещерата..
Краката и отказваха да вървят натам, но силното и желание им наложи да тръгнат. Стигнала веднъж до тъмния вход, нямаше връщане.. Очите и привикваха с тъмнината, даде им време да я прогледнат. Учуди се на гледката в полумрака, видя един обречен лифт, чакащ я от години, лифт от минерал необработен, железен и покрит с влага, цветен и студен, и същевременно приканващо топъл - объркваща гледка..
..и Тя седна в лифта, дупето и покри студената седалка и пое влагата му..
С проскърцващи звуци и режеш стон, поклащайки се, той я понесе надолу.
Странно влизане, навлизаше в пещерата с лифт.. кой беше очаквал, че мисълта и щеше да сътвори точно това?
В началото се движеше бавно, не подготвен за нея - лифтът, с навлизането в дълбините й забързваше движение.. А тя в захлас поемаше с очите си тъмнината, която я приветстваше с добре дошла.. край нея преминаваха сезони, измислени цветя й подаряваха венци, мечта за слънце я топлеше, танцуващата пролет я изпълваше с аромата си.. Сърцето и биеше лудо, тялото и препускаше в едно със сътвореното.
Попаднала в капана на вълнението си сигурно полудяваше, иначе как би разбрала всичко това!
Създателят загуби следите и, тя ги бе прикрила. Не му оставаше нищо друго, освен да поседне на някоя висока скала и да я почака. Заслуша се в напевите на старите хора от равнината, които завладяваха опожарената земя, те разказваха за малка ослепяла птица загубила се в пещерата на мълчаното; разказваха за дива - самодива танцуваща боса в сънищата им; и още разказваха за смела жена и за един силен мъж – оглупели. Слушаше и се чудеше, кое ли беше вярно от всичко това...
Реши да чака, от височините си щеше да я види първи!..
...
В препълнената зала - блестящо и разтърсващо, и осветено, а парвенютата изправени на крака аплодираха, а жените им ги подкрепяха.
Тя както винаги беше на последния ред, така искаше. Тихо стана и си тръгна бягайки в мислите си от блясъка и беше някак разтърсващо тъжна този път, не искаше да си обяснява на себе си, защо..
Нямаше търпение да се прибере и да си легне, и дано тази нощ не сънува!
На сутринта изгрелият ден я поздрави!
Все още беше Пролет, нейната пролет..
...
Въздъхнах..
© Mary All rights reserved.