Улиците на града бяха оглушително тихи. Пришумяваше някое друго такси, някой забързан минувач по път за вкъщи, гларуси кръжаха из небесата на ята и грачеха, сякаш предизвестявайки нещо. Спрях се,огледах се. Наистина времето сякаш бе спряло, но реално то си течеше и преминавахме ние през него,то през нас. Сянката ми неотлъчно ме следеше,във вятъра имаше някаква нотка на нещо уж забравено, а и съпровождащо. Косите ми се виеха пред лицето от разпръскващия ги студен полъх и се разпръскваха и спомените пред лицето ми. Спомени за отминалите неща и хора. Спомени за и от живота. На пръв поглед всичко си бе по старому,а всичко някак променено. Какви ли не въпроси си задава човек и какви ли не отговори си дава, а истината не бе конкретна, различна за всеки и скрита някъде между въпросите и отговорите. Продължих си аз по пътя, представяйки си, че не бях сама. Представих си, че до мен има човек,споделящ момента с мен. За миг ми стана тъжно, но след това изпитах някакво странно чувство на спокойств ...