Докосваш ме. Безплътно. В стрелкащите се атоми кислород, които жадно и безсънно поемам с всяко вдишване, се носи мирис на уморена любов. Уморена, залиняла, изчерпана любов. Взирам се сляпо в рязко набраздените стени. Таваните ми са въпроси. Чудя се, колко неискане трябва да срещне една любов, за да се умори толкова, че дори да няма сили да умре? Кога е по-страшно? Когато отпиваш от чашата, а вече отдавна не ти се пие и ти се гади от всяка горчива глътка, или когато чашата е просто празна и жаждата изпива теб?
Понякога те обичам. Силно. Безплътно. Неумиращо. Тогава ми се иска да се науча на безразличие.