Типичен ден от края на лятото. 

Вървяхме по прашния селски път, нагорещен до такава степен, че босите ни крака вече се бяха зачервили от топлината, която излъчваше, а и от камъчетата, които се забиваха в кожата ни при всяка стъпка. Държах за ръка едно дребно русокосо момиченце, приличащо досущ на ангелче, объркало се при полета и паднало на тази обгорена  и разрушена от войни земя. Пред мен вървеше момче, горе - долу на същата възраст, носещо по по едно дете във всяка ръка, докато още две го дърпаха за и без това парцаливата тениска и го засипваха с въпроси. Въпроси, на които ние двамата или нямахме отговор, или нямаше как да отговорим. Защото как да кажеш на няколко малки деца, на възраст между 5 и 10 годинки, че току - що мястото, което използваха като убежище, което дори можеше да се нарече дом (макар и трудно в тези времена), бе бомбардирано и сринато до основи? Как да им отговориш, когато те питат защо вървим толкова бързо по тези пусти места, защо се страхуваме от най - леките шумове и от всеки срещнат човек? И най - важното - защо родителите им не са с тях? 

Подтичвайки под жаркото слънце и отговаряйки едносрично на децата, стигнахме до малка лъкатушеща рекичка, която по някаква чиста случайност не бе пресъхнала. Позволихме си да си дадем минута за отдих, когато от към близката гора се дочуха викове и гърмежи. Прикрихме се зад два полуизсъхнали храста и наредихме на децата да бъдат тихи. 

На метри от нас минаха няколко войници, очевидно от нашите, тъй като имаха българското знаме пришито на униформите. Повечето бяха пеша, но имаше двама на коне, като единият очевидно не беше в добро състояние. Засъхнала кръв тъмнееше по гърдите му, капки пот се стичаха по застиналото му в агония лице, а в уморените му очи отдалеч се четеше, че за него борбата със смъртта бе непосилна. Конят, върху когото едва се крепеше, не беше в по - добро състояние - имаше изключително уморен вид, единият му крак бе ранен и той се движеше едва едва, като често имаше нужда да бъде подканван да побърза чрез подръпване на юздите от друг войник, вървящ пред него. 

Групичката бързо отмина нашето скривалище и наоколо отново настъпи гробна тишина. Тогава малкото ангелче, което не бе пуснало ръката ми дори за миг, се обърна с насълзени очи към мен и попита:

- Уморените коне ги убиват, нали? 

Имах чувството, че няма предвид единствено ранения кон.