В студената зимна вечер, Стефан чакаше седемгодишния му син Николай, да свърши часовете в училище. Беше вече тъмно, когато първокласникът излезе от голямата сграда. Баща му го прегърна, взе раницата от ръцете на детето си и попита:
- Как мина днес?
- Добре, тате! Писахме буквички, после госпожата ми каза да се упражнявам у дома. И така.
Двамата вървяха бавно по тротоара и стигнаха до автобусната спирка.
- Студено ли ти е? - попита Стефан.
- Не, тате! Виж, не съм си забравил ръкавичките.
Николай потропваше от крак на крак и се смееше. Автобусът дойде, отвори вратите и баща и син се качиха в него. Имаше хора, но намериха две свободни места. Седнаха един до друг.
- Шапката! - каза Стефан.
- Да, тате! - отговори детето. - забравих.
- А защо трябва да ги махаме? - попита бащата.
- От уважение към другите хора.
- Да, момчето ми. Тези хора може да не ги видиш никога повече, но са пътували с теб няколко минути от живота ти. Затова трябва да ги уважаваш, нали? ...