В китното селце Тревново спокойно си живееше седемдесетгодишният бивш учител по български език и литература – Таньо Мишев. Едноетажната му къщурка, пред чиято пътна вратичка сияеше стъргало за обувки, бе чистичка като бебешко лице. По прозорците ѝ никога петънце не можеше да се намери, пердетата в стаите бяха строени по строго определен начин; в мивката нямаше мръсни чинии, вилиците се радваха на мека свежест…
Мъжът обичаше да му е подредено. Нали знаете как мирише дъждът? Така ухаеха холът, спалнята, кухнята, тоалетната и банята. Да ти се навлажни небцето от наслада… И да искаш да бъдеш стая…
В момента съм режисьор на поредния си прозаичен филм. Трябва да насоча камерата към миналото на тази персона и да ви разкрия нейните младежки въжделения, за да се запитате: ,,Какво ме свързва с Таньо Миев?''. Знам, че искате това. Ще го направя…
Младото момче живееше в собствен свят, уповаващ се на вяра в Доброто, стремеж към Честност и гонитба на Възвишени Мечти. За любов му се говореше, но не му се правеше, боеше се, че могат да го отхвърлят и наранят.
Но въпреки това имаше любима…
В студентските си години, когато учеше в София, се запозна с красивата Магдалена Кирова. Изтънченото градско момиче го омая и накара да почувства онази хубава топлинка, която наричаме Любов.
НО ТЯ МОЖЕ ДА НИ ИЗГОРИ!
НЕ ВСИЧКО Е ТОЛКОВА ХУБАВО, КОЛКОТО ИЗГЛЕЖДА!
Магьосницата му изневери… У Таньо и до ден днешен се прокрадваше електрическият спомен за деня, в който хвана Маги и ,,най-добрия си приятел'' да мачкат чаршафи в студентско общежитие. ,,Не е това, което изглежда…'', казаха му те тогава най-голямата лъжа на света. Защо всяка разкрита любовна измяна е последвана от този космат и гнусен въпрос, чийто дъх мирише лошо?
,,Не ме търсѝ повече!!!'', изрева с все сила в лицето ѝ, успявайки да я накара да заплаче. Неговият най-добър предател, зажаднял за плътска ситост, така и не проумя какво всъщност е сторил.
,,Спокойно, ве! Ай, оставяй ни!'', мъдреше гнусни слова от разхвърляното легло, чиито пружини плачеха от умора…
Любовта не е само усмивки…
Минаха години… Таньо стана учител по български език и литература, кариерата му достигна много добри върхове; на тридесет и три спечели солидна парична награда от национален конкурс, голяма част от учениците му учеха с истинско желание, докато други предпочитаха да си бъркат в ленивите носове.
Обективите на дузина огромни камери бяха запечатали онзи щастлив за даряващия знание човек момент. Интервютата с победителите се появиха на родните екрани, но не оставиха трайни спомени в съзнанията на зрителите.
Интелигентните хора живеят един много измъчен живот…
23-ти октомври 2017 година. Господин Мишев закусваше филия с масло и шарена сол в лъснатата кухня на къщата си. Гърбът му бе аристократично изправен, мляскане не долиташе от устата му, брада нямаше по лицето му, тъй като, мислеше си той, това е много нечистоплътно.
– Днес ще си купя вестник и ще пиша разказ – рече си на глас възрастният мъж, готов за поредния танц с белия лист, каращ го да се чувства отново на петнадесет.
През тъничките стъкла на кухненските прозорци се процеждаше златна светлина. Меката плът на слънцето бавно будеше живота. По разчопления асфалт на улица ,,Струма'' се завлачиха гуми на стари колела, които сякаш потъваха в земята. В източния ѝ край се задвижиха цигани, чиито фигури изглеждаха като рисувани точици на блоков лист. Овдовелият дядо Кольо ядеше хляб и лук в градината си.
– Светъъът е хуубааав, светъъът е чудесеен, светът има нуждаа от наашатааа песеен… – тананикаше си Таньо, докато чистеше трохите от дървената масичка с наскоро изпран парцал. В стаята замириса на рози и сапун. Всичко сияеше.
– Таньооо! – нечий глас наруши идилията. – Таньооо! – продължаваше да грачи притежателят му като кокошка.
Чувствителното сърце на учителя се сви от внезапно настъпилата промяна. Творецът препети светкавично домашните си чехли, закрачи енергично по бетонната пътека в двора, направи десен завой и когато се озова пред щастливото лице на Кольо Хайката, рече:
– Ти ли си… Стресна ме! Викаш като дивак!
Кольо бръкна в дясното си ухо с кутрето на дясната си ръка. Нокътят му бе заострен като връх на копие.
– Ам… иии… азззз… съъмм – говореше нечленоразделно и отвяно, изплезил напукан и сух език. – Купѝ ми хляб! Утре ти давам пара̀та.
Хайката спря да изследва спецификите на ушните си канали и загледа бившия даскал с влажни като на пребито куче очи. В тях се четеше заповедта, завоалирана в подаръчна торбичка на молба: ,,Направѝ го, моля те. Направѝ го, моля те.''
– Имаш да ми връщаш още пари. Нали знаеш… – Мишев не искаше да се поддава лесно на провокации. Веждите му приклекнаха в строга физиономия.
– Имам. Ще ги върна. Повярвай ми… – ЛЪЖА! МНОГО ГРОЗНА!
– Ще ти купя… Какво да те правя? Знаете, че съм милостив, и ме използвате. Хитреци сте. Големи! – мекото сърце победи съмненията.
– Благодаря! Благодаря! – Кольо се наведе, за да целуне ръката на своя Спасител, но той го потупа по гърба и каза чистосърдечно:
– Хайде, върви си със здраве…
И Хайката тръгна…
– En tu ojos puedo ver… – залюля се фрагмент от песен в проветрената черепна кутия на Таньо. Тя гласеше: ,,В очите ти мога да видя…‘‘
Какво? Измама. Защо? От глад.
– Един, два, три, четири… – старикът броеше парите си. – Ще стигнат! – прибра ги в коженото си портмоне, подготви се и тръгна за магазина, който спеше на двеста метра западно оттук.
Улица ,,Струма‘‘ бе страшна мадама днес. Планинска свежест струеше от нея, устните ѝ, червисани нежно, наподобяваха зрели ягоди; торбичките под очите ѝ бяха умело прикрити с нужните средства за целта, дългите ѝ стройни крака предизвикваха бурните свирукания на хора и животни.
– Обича ни слънцето днес. Обича ни… – възторжено се обади Милена Старата, докато господин Мишев въртеше ключа в металически оцветената ключалка на пътната си врата.
,,Ако си мислиш, че точно на теб бих обърнал внимание някога, се лъжеш много. Обичало я слънцето…‘‘, мислите на пенсионера се озъбиха срещу старата бабка, която сведе глава и продължи към изтока.
Милена беше циганка – неграмотна, но възпитана на основни човешки ценности. ,,Винаги бъдѝ добра. Независимо какви сме, това е най-важното.‘‘, безброй пъти ѝ бе повтаряла майка ѝ. Старата имаше чиста душа – разбираше се с повечето българи, но трудно можеше да размени свястна дума с Таньо. Той бе по-различен от останалите.
,,Мишака пак не гово̀ри. Сякаш сме му глътнали хляба…‘‘, ще съобщи възмутената ромка на своя тантурест съпруг, който наскоро бе получил удар. Той нямаше да ѝ отговори, но на нея щеше да ѝ достави особена наслада да му го каже.
Мишев тръгна в посока, противоположна на нейната. Не се чувстваше невъзпитан човек – сърцето му туптеше в нормален ритъм, бялото му лице се радваше на птичките, които летяха и пееха, а ръцете му се полюшваха като валсови таньори. Жълтите листа под краката му издаваха симпатичния за ухото звук: ,,Шшт, шшт‘‘.
На ъгъла се размина с Петър Кирчов, който носеше препълнени торби в ръцете си. Поздравиха се и всеки продължи по пътя си.
– Хубав е денят. Небето се усмихва, душата ми иска да пее… – мислено си мълвеше селският пътешественик, стъпваше плавно и тихо, избягваше дупките, които можеха да навредят на подметките на маратонките му, и си подсвиркваше.
Баба Райна Димитрова, прегърбено тъжно, мина до Таньо, поздрави го, вдигна чело и въздъхна:
– Много жега, моето момче! Ама светлото танцува…
– Много, бабо! Много! – някак равнозначно ѝ измънка и я отмина, без да показва желание за контакт. Когато стигна до магазина, извади портмонето и слезе в недокоснатия от лъчи сутерен.
Той представляваше малка стаичка, пълна със стоки. Имаше хляб, имаше сирене, имаше и салам – основната тройка, търсена от селяните. Зад импровизирания щанд стоеше веселата Веселина, която зареждаше купувачите си с безплатен позитивизъм.
– Добър ден! – започна тя.
– Добър ден! – Мишев се усмихна.
– Какво ще желаеш? – попита го застаряващата жена.
…(Ven aquí te mostraré)…
…(Ела тук, ще ти покажа)…
Пристигна вторият фрагмент от песента. Таньо Мишев усети желание да флиртува, но го потисна и се осъзна.
– Два хляба и един салам… – това бе достатъчна храна за деня. А и в хладилника се спотайваше нещо…
Веселина Веселата взе продуктите, подаде му ги и поиска четири лева и десет стотинки. Той ги остави на щанда – книжните банкноти от по два лева бяха изгладени, а сребърната монета лъщеше като светлоотразител – благодари и излезе.
Вън все така си печеше. Жълтият кръг дишаше на пресекулки; очите му сълзяха, по челото му се спускаха капки солена пот, ръцете му бяха отпуснати от умора, а краката му се подгъваха.
Мъжът, държащ в едната си ръка изпълнена найлонова торба, си тананикаше приятна мелодия. Дърветата бяха срамно оголени. Жълтите листа под краката на човека създаваха неприятни асоциации със зимната лапавица. ,,Дано не ни удари голяма виелица. Само това ни липсва.‘‘, чертаеха планове за близкото бъдеще притеснените старци, в чиито саѝ имаше дърва, но душите им бяха разбити от мъка.
Таньо стигна до къщичката си за по-малко от двадесет минути, врътна ключа в металическата ключалка, мина по бетонната пътека и влезе вътре. Различният събу набързо обувките си в коридорчето, разтовари продуктите, включи плазмения телевизор и се загледа в Disney Channel.
В момента даваха Violetta – аржентински тийн-музикален сериал. ,,Защо старецът гледа подобни предавания?‘‘, ще се търкулне това симпатично въпросче към мозъците ви. На него и аз съм неспособен да отговоря…
В правоъгълния дърдорко се бе навдигнала същинска драма. Martina Stoessel, въплъщение на обичаната от тинейджъри Виолета, стоеше стъписана на сцената, забравила думите на песента, която трябва да изпее. И тогава се появи Jorge Blanco, играещ ролята на Леон, хвана я за ръка и започнаха да леят медни слова.
Очите на бившия преподавател се разшириха, устата му се отвори – селският концерт започна…
…No soy ave para volar…
…Не съм птица да летя…
…Y en un cuadro no se pintar…
…И в една кутия не рисувам…
…No soy poeta escultor…
…Не съм поет, скулптор…
…Tan solo soy lo que soy…
…Така само съм, което съм…
– Таньоооооо! – край на шоуто. Завесите падат. Прожекторите се изключват. Публиката е недоволна.
Мишев спря телевизора…
СЕГА ТОЙ БЕ НАИСТИНА ЯДОСАН!
ЗАЩОТО ОТНОВО ГО ПРЕКЪСНАХА!
Мъжът нервно се изстреля към входната врата, където го чакаше Валери Навигатора. Наричаха го така, защото познаваше всяка педя земя в Тревново.
– Кажи бе, Валери!!! – изкрещя Певеца.
– Спокойно! Някаква жена те търси… – смирено рече познавачът, качи се на колелото, което досега бе бутал, и изчезна като привидение.
Останаха само Те…
– Здравейте, госпожо! Какво търсите при мен? – започна Мишев, като в гласа му се долавяше объркана нотка.
– Здравейте! – показа учтивост Тя.
(!!!БРЕМЕННА СЪМ!!!)
(!!!ДЕТЕТО Е ОТ ТЕБ!!!)
На пенсионера му прилоша. У него се надигна чувство за близост. Кожата на дясната му ръка, между кокалчетата на пухкавия му палец и дългия му показалец, се изпоти.
ЖИВОТЪТ Е ИНКРУСТИРАН В ДЛАНИТЕ НИ. ОНЕЗИ ЧЕРТИ…
– Заповядайте! Да говорим вътре… – той я покани, усещайки бодеж във врата.
(!!!ДЕТЕТО Е НАШЕ!!!)
(!!!НЯМА ДА РАСТЕ БЕЗ ТЕБ!!!)
– Благодаря… – отвърна тихо и го последва като послушно кученце.
Те набързо се озоваха вътре, готови да говорят.
,,Синьото плаче от болка,
бият се диви вълнѝ.
Прави деня обиколка
в нашите млъкнали дни.‘‘
Това бе част от скорошно стихотворение на Твореца. Тя се завъртя като пумпал в натоварените му мисли и се разби в една от многото ѝ стени.
Тя събу обувките си и закачи есенното си яке, което носеше, на блестящата закачалка в коридора. Там имаше нова пералня, с външен вид, по-приятен от този на много ,,хора‘‘.
– Сядай(те) – подкани я Мишев, добавяйки: – Не се притеснявай(те)!
Тя се намести на удобен стол в единия край на правоъгълната букова маса, а той – в другия. Като че ли щяха да дискутират важен за селцето въпрос, неподлежащ на отлагане.
– Какво ви води насам? – мъжът усети как учителският му тон се завръща с пълна сила. Във въздуха се носеше мека топлина.
– Пропуснах да се представя. Казвам се Михаела Стоянова…
– А аз Таньо Мишев – те се здрависаха. Дланта ѝ беше много нежна.
– Тук съм по много важен въпрос. Преди време сте имали връзка с Магдалена Кирова…
(!!!НИЕ СМЕ РОДИТЕЛИ!!!)
(!!!НЕ СИ ОТИВАЙ!!!)
– Да, какво общо има тя?
Миг на тишина…
Стихнали сърца…
Тихи небеса…
Онзи ден…
Свят рефрен…
Онази стая…
Път към Рая…
Едно дете…
Легло… И те…
,,Как ще я кръстите?‘‘… ,,Михаела…‘‘
Време… Бреме…
Път… Ръка…
Днес… Съдба…
– Дъще!
– Татко!
И те се прегърнаха…
© Димитър Драганов All rights reserved.