Сенки

Вечерите през летните ваканции на село бяха безкрайни. Къщите се пълнеха с деца, бабите варяха компоти и сладка на двора или улицата, а децата си разказваха страшни истории за сенки, докато чакаха да ги повикат за вечеря. Това обикновено ставаше късно, защото преди стъмване бабите и дядовците поливаха градини, прибираха компоти или хранеха домашни животни.
В една такава лятна вечер децата от махалата се бяха събрали край догарящия огън, върху който до преди малко се варяха компоти от праскови, с сега в жарта се печаха млечни царевици – вкусен деликатес за всеки малчуган.
— Хапвайте, докато са топли – покани ги възрастната жена и ги предупреди. – Внимавайте да не оставяте зрънца по земята, че довечера ще дойдат сенките да ви търсят по тях.
Децата страхливо се спогледаха. Уж не вярваха в историите за сенки, но всяко от тях се озърна плахо в тъмното и погледна към своята къща – дали там светеше лампа, за да се прибере безопасно след час.
— Искате ли да ви разкажа историята за сенките, дето обичали царевица – попита жената, като се върна след малко с бутилка домашен сироп от бъз и няколко чашки.
Децата само кимнаха, защото устите им бяха пълни с печена царевица.
— Сенките щом надушат, че някъде вечер се пече царевица, веднага се събират и се запътват към мястото. Скриват се в клоните на дърветата и чакат да угаснат въглените в огнището, защото се боят от огън. После разравят пепелта с пръчки и търсят да намерят оставен за тях кочан с печена царевица. Ако не намерят, но има паднали зърна, започват да ги душат като кучета и по миризмата отиват там, където е отишъл човека, от чиято храна са паднали остатъци.
— И какво правят после? – попита плахо едно от децата.
— Докато стопаните спят, пускат паяци или червеи по царевицата в градината и я съсипват.
Едно от момиченцата се наведе и събра бързо падналите на земята зрънца от царевицата. Същото направиха и другите. Изпиха на един дъх сока в чашките и се загледаха в клоните на дърветата отсреща. Струваше им се, че там се спотайват сенките, които само чакат да си тръгнат, за да претърсят огнището.
Щом жената си тръгна, най-голямото дете предложи:
— Да отчупим последните парчета от кочаните и да ги оставим на камъните отгоре. Така сенките ще си хапнат и няма да закачат реколтата на бабите и дядовците ни.
Другите малчугани се съгласиха и всяко остави последната част от своята дажба печена царевица върху горещите камъни. После хванати за ръце се запътиха към домовете си, оглеждайки се страхливо. Най-голямото от тях, момче на около тринайсет години, ги изпрати до вратите им, върна се при огнището и се подсмихна дяволито.
— Обичам градските деца – засмя се то, докато хапваше едно от оставените за сенките парчета храна с удоволствие.
Някъде се чу странен звук и хлапето се огледа. Не видя нищо, но в отсрещния прозорец вятърът люлееше клоните и те мърдаха като живи. Звукът се повтори. Детето спря да яде, събра зрънцата от царевица и оглеждайки се тревожно, тръгна към своята къща бързо. Струваше му се, че сенките вървят след него и последните метри изтича като стрела до пътната врата.
След него излезе жената, която почерпи децата. Прибра усмихната парчетата печена царевица и извика на дядото в двора:
— Всеки път се хващат на историите със сенките. Хайде, остави малко работа и за утре. Ела да похапнем печена царевица, докато е още топла.
— Защо трябваше да плашиш децата с тия измислици – учуди се дядото. – Можеше просто да сложиш още по един кочан и за нас.
— За да се научат да оставят мъничко от храната си и за другите, та дори и да са измислени сенки – каза жената и се ослуша.
Странният звук се повтори пак. Вятърът потропваше като морзова азбука в стъклото на прозореца.
— Да се прибираме – дядото подкани възрастната жена.
— Ще помета огнището и ще му сипя още вода – отговори бабата и излезе обратно на улицата.
Преди да влезе в двора и да заключи вратата, тя извади от престилката си парче от кочан печена царевица и го остави на камъка до огнището.
Сенките в клоните на дървото се усмихнаха доволни. Седемдесет и две години тя си оставаше същото добро и грижовно момиче, каквото беше и като мъничко. Никога не ги забравяше. Затова всяка година нейната реколта от царевица винаги беше най-хубава в селото.

©Илияна Каракочева – Ина Крейн
из книгата "Усмивки от светлото детство"
разкази за деца и юноши
ИК "Многоточие" - 2024 г.