Имало едно време… Хм, това май не е добро начало. Нека се изкажа по следния начин: имало едно време в бъдещето, където самото то не било представено в най-добрата му светлина. Ще се постарая да ти го опиша точно както ми го разказаха, а ти се помъчи да си го представиш: навсякъде царяло сивота, единственото, което можело да зърнеш на стотици километри били само различни нюанси на сивото, сиви стоманени сгради с най-различни причудливи форми, опушено сиви подобия на жилища, пепелно сиви поляни, както ги наричали те, там в бъдещето: „зелени площи”, и притъпено, сивеещо небе или по-точно, някаква негова пародия, защото това не било истинско небе, а само огромен прожектиран екран с още по-сиви облаци, които дори не се движели, а стояли пасивно, опнати върху сивия купол, наречен небе. И хората там били различни, едни такива странни, единаци, вървели напред и гледали някъде пред себе си в далечината, сякаш виждали собственото си бъдеще, което представлявало един безспирен поток от рутинни дн ...