"Ние сме просто удавници, оцелели на ръба на света. От обичане. (Дръж се за мен)"

Мъгливо, октомврийско утро, в което мъглата все още се стеле над града и мързеливо, подобно на котка, го прегръща.
Споменавайки "котка" отварям едното си око и гледам как котака, легнал между краката ми, спи съвсем необезпокояван, и изключително спокоен.
Премествам съвсем леко единия крак и се усмихвам, гледайки все така непомръдващия котарак.
Затварям окото, с което до преди малко съм гледала и извъртам глава наляво. В този момент коса цвят "Моя" закача лицето ми и някаква глава се е облегнала на рамото ми.
Отново отварям око и виждам спящото до мен тяло. Лежи по - кротка и спокойна дори, и от котака.
Усмихвам се, защото нещо наистина значимо спи до мен и затваряйки отново очи се унасям за пореден път.
Изведнъж, обаче, силен гръм, разтърсил небето, ме събуди по средата на голям булевард.
Седях на земята и плачех.
"Гримът размазан, душата я няма. Призрак в дрехи, ръцете треперят.." (Liter Jack - "Sunshine")
Някакво момиче спря до мен. Попита ме дали съм добре и ме помоли да се преместя, за да не ме блъсне нещо.
Избърсах сълзите и станах, а в очите ми се отразиха фаровете на нещо бързо приближаващо.
Чу се тъп удар, който, придружен от клаксон, изчезна в нищото.
Вече не беше тъмно и бях на съвсем различен булевард.
Средно на големина коте се люшкаше наляво-надясно, опитвайки се да мине през мантинелата между две големи платна.
Нямаше време за мислене, затова се хвърлих пред идващите коли и грабвайки котето пресякох на безопасно място.
Уви, това беше един от онези дни, в които държиш смъртта в ръцете си...
Сърцето ми се сви, след което затворих очи в опит да не заплача.
Малкото парченце душа, което ми беше останало имаше нужда от дефибрилатор.
Отворих отново очите си и се вгледах в тишината на мрака.
Пушех, а някакъв силует лежеше в леглото до мен.
Светкавица.
Гръмотевица.
Проливен дъжд.
Демонът в главата ми не ми даваше покой.
Тишина.
Хаос.
А след хаоса...
Пропукване.
Събуждане.
И ти - божественият ток, от който имаше нужда душата ми...
Придърпах те по - близо до себе си, вкопчвайки се в теб сякаш животът ми зависеше от това.
И всички висши сили бяха свидетели, че това беше единственото правилно нещо в света.

Послепис: "Много е хубаво някой да ти размести живота, за да ти се наместят усещанията"., Бени Хюбнер, "Преобразяване"