Намирам се тук от толкова много време, че вече дори спрях да броя месеците, а кой знае – може би и годините. Как попаднах тук, не знам, или по-точно не си спомням, но една картина виждам в съзнанието си, много ясна, като че ли в момента се случва пред очите ми: далечен спомен, чиято вероятност да се е случил в действителност е почти колкото шанса ми някога да се измъкна от тук. Виждам червена кола, доста стар модел, но добре поддържан и как един мъж стои облегнат на нея и ми маха, а сълзи се стичат от очите му. Всеки път щом си спомня тази сцена, се чувствам като в капан. Мъжът, чието име не помня, много тъгува за мен, плаче и шепне името ми, а аз колкото и да се опитвам да го достигна, нещо ме влачи назад, все по-далеч от него.
Но това сигурно е било толкова отдавна. И живея с мисълта, че наистина е било. Мисълта за някой, който ме е обичал толкова ме крепи в най-тежките моменти. Естествено, забравата ме измъчва. Чувствам се сякаш някой е ровил в мозъка ми и е изтрил всичките ми споме ...