Той никога нямаше да е мой изцяло... Знаех го! Мразех го заради това. Мразех и себе си заради глупавата си слабост... мразех се, че чувствам...

  Тишината, която кънтеше ударно с нашата песен... Тази , която той мразеше. Влудяваше се всеки път , когато му показвах, че познавам всяка частица от него... Недоумяваше как нахално съм нахлула в същността му, която той така ревниво пазаше от всички...

Обожавах гласа му, когато имаше желанието да ме убие. Говореше с особена страст... ледът, който се сипеше от устните му, ме сгряваше по странен начин...

  Никой не ме е карал да изтръпвам така...

  Кристални капки по ледената повърхност на душата ми...

  Стопяват се...

  Падам, а той е стъпалото, което ме спъва всеки път.

  Не се отказвам и опитвам отново, и отново...

  Хлъзгаво.

  Огледално.

  В мен... в него...