Докога ще се залъгвам ли? Докато има за какво. Никога не признах пред себе си каква съм, така и не се осмелих, така и не реших... да съм себе си. Убеждавах хората каква съм, без самата аз да се познавам. Детинско... не просто постъпка на страхливец... Наистина, само един страхливец би постъпил като мен... а аз съм именно това - едно жалко подобие на човек, дори не заслужавам да ме наричат така. Дори аз не знам какво съм, коя съм... какво представлявам... Каква жалка картинка съм... заставам пред огледалото, ала не виждам нищо друго, освен една плът, едно тяло, лишаващо се от душа... Да, как желая да я нямам, да не чувствам нищо, да я няма болката, любовта, да нямам приятели или роднини, дори познати... Колко по лесно би било, че няма да тъжа за никого, няма да избирам никого... Ала не, чувствам и болката, и любовта и всички онези неща, които мразя. Чувствам, как вътрешно се разпадам под звуците на думите на хората... Нима никой не разбира?! Нима никой не изпитва същото... Нима съм сама ...