Беше юли месец на 2003 година. Всички ми говореха само за едно - Александър - красиво момче с кестенява коса и изразителни очи, с една година по-малък, но невероятно чаровен. Той беше като привидение, като приказка.
Известно време бяхме далечни, докато не стана онова чудо, което ме направи най-щастливото момиче на света. Бяхме неразделни. Очаквах с нетърпение настъпването на нощта, за да го видя отново. А щом бях в обятията му, забравях всичко и се отдавах единствено на чувствата си. Стояхме прегърнати, гледахме звездите и се радвахме на любовта, зародила се помежду ни. Бях неописуемо щастлива. Сърцето ми биеше лудешки, щом го видех. Обичах го! Мислех, че отвръща на чувствата ми. Кълнеше се, че няма да ме замени с друга за нищо на света. Звучеше вълшебно!
Седмицата, през която се виждахме всяка вечер, отмина като сън. Дойде моментът да се разделим, макар за кратко. Страдах безумно за него, макар да знаех, че скоро ще го видя. Той беше запленил всяка частица от сърцето ми. Усещах парфюма му навсякъде. По лицето ми още пареха целувките му, а тялото пазеше, спомена за ласките и прегръдките.
Но не беше само това. Измъчваха ме думите на приятелите му, които казваха, че не съм за него и че обича друга - Силвия. Страдах при мисълта, че ще ме остави заради нея. В този миг в сърцето ми се зароди омраза към това момиче.Всичко беше великолепно, но трябваше да се върна във Варна. Дойде моментът на раздялата. Последната ласка, последната прегръдка, последната целувка... Полудявах при мисълта за раздялата. Не исках да си тръгвам! Исках да остана завинаги в обятията му.
Денят на заминаването беше дъждовен. Най-добрият ми приятел ни изпрати до спирката. Щом се разделихме и автобусът тръгна, в душата ми се загнезди изгаряща тъга. Минавахме през множество поляни, села и дървета, а в гърдите нещо силно ме пареше... Във Варна всичко ми се стори толкова чуждо и неприветливо.
Този път раздялата щеше да бъде дълга. Тази мисъл ме ужасяваше...След време разбрах, че Александър е предложил на една от приятелките ми. Пронизваща болка рани сърцето ми. Страдах! Едва сега осъзнавах колко силно съм го обикнала с времето. С дни ми беше много тъжно. Молех се всичко да е само шега, но не беше. Това бе една болезнена истина.
Дълго време нямах никаква връзка с любимия си. Често питах приятелките си за него. Исках да разбера какво се е случило, защо е постъпил така, дали има нещо между нас... дали е щастлив. Понеже всеки ми даваше различна информация, реших да се свържа с него сама. Написах му писмо, което приятелката ми трябваше да му даде.
След известно време той ми се обади по телефона. Щом чух гласа му се разтреперих цялата. Загубих ума и дума. Не можех да повярвам. Бях много щастлива. Започнахме да си пишем. Във всяко писмо ми пишеше, че ме обича безкрайно и че му липсвам. Вярвах му! Вярвах, че искрено се разкайва за стореното с приятелките ми. Дори за миг не се усъмних, а той продължаваше да ме обсипва с мили думи, правеше ми подаръци и доста често ми се обаждаше.
Един ден ми се прииска да го чуя и му се обадих. Говорихме дълго време. С думите си той ме трогна до сълзи. Изгарях от желание да го видя отново, да усетя устните му върху моите. Щом затворих телефонната слушалка сълзите бликнаха неутешимо от очите ми. Опитите да ги спра се оказаха напразни. Беше вечер, а нашите ги нямаше. Самотата ме подтискаше още повече...
С Александър продължихме да си пишем, докато не ми се отдаде възможност да го видя. Седмици преди това бях много развълнувана. Не можех да се храня и да спя, не можех да уча и не мислех за нищо друго, освен за мига, когато ще зърна отново очите му. Дни наред говорех само за това.
Най-сетне настъпи дългоочакваният миг. Сутринта преди тръгване всичко ми се въртеше от вълнение. Мислех единствено за момента, когато ще се видя с приятелите ми и най-вече, когато ще зърна отново Александър.
След изтощителното пътуване пристигнахме на спирката в Алфатар, където ни чакаше най-добрият ми приятел. Прибрахме се вкъщи и очаквахме момента, когато ще излезем. Изгарях от нетърпение да видя Александър. За съжаление, той се държа много студено. Каза ми единствено "Здравей". Стана ми зле. Вечерта настъпваше бавно. Натъжих се и се отделих от компанията. Александър се приближи и ме извика по име. Не отговорих. Той седна до мен. Запитах го какво става. Беше ми трудно да повярвам, че до мен стои същият онзи Александър, когото познавах. Отговори, че го е срам и отложихме разговора за следващия ден. Дълго време стоях сама, загледана в небето.
Извикаха ни да се прибираме. Щом си легнахме с братовчедка ми заговорихме за случилото се. Дадох свобода на чувствата си. Чудех се дали още ме обича и дали въобще някога ме е обичал. Сълзите напълниха очите ми, погледът ми се премрежи... Страдах много от пропастта помежду ни. Страхувах се, страхувах се да не го загубя.
На следващия ден нищо не се беше променило. Отново бяхме чужди, непознати, студени...
* * *
Беше неделя. Стояхме надалеч един от друг. Приятелката ми отиде да разговаря с него. Върна се с думите: "Новините никак не са добри". Силна болка проряза сърцето ми, сякаш забиха нож в него. Сълзите рукнаха. Тръгнах нанякъде. Болеше ме! Гледах напред, а пред мен изникваше образът на едно красиво момче с ангелска усмивка. Искаше ми се да крещя. Седнах на една пейка и заридах като наранено дете. Не исках да повярвам. Целият свят се срина пред очите ми. Нямах желание да живея. Бях съкрушена.
Събрах сили и се върнах при приятелките си. Всички ми съчувстваха и се опитваха да ме успокоят. Прегърнах приятелката си и отново заридах. Убеждаваха ме, че той не заслужава сълзите ми. Аз продължавах...
Трябваше да се прибираме. Седнахме да вечеряме. Душата ми се свиваше. Едва се сдържах да не заплача. Хапнах две-три хапки. Нямах сили за повече. Качихме се горе и си легнахме. Сълзите отново рукнаха неудържимо от вече изморените ми очи. Плаках, а братовчедка ми плака с мен. Чувстваше моята болка. Плаках до сетни сили. Очите ми пресъхнаха. Заспах... На сутринта ми беше още по-трудно. Чувствах изпепеляващата любов, чувствах че загубих човека, когото обичах най-силно, чувствах, че няма за какво да живея. Най-големите ми страхове станаха реалност. Загубих го...
И днес, при спомена за дните на отминалото щастие, страдам безумно. Болката разяжда сърцето ми. Все още усещам ласките му върху тялото си и устните му върху моите... Обичам го! Искам да е до мен, но го няма... Няма го!!!
Една любов, красива и изпепеляваща, безвъзвратно си отиде...
© Виолина Борисова All rights reserved.
Това е едно от най - милите неща, които съм чела по повод нещо мое. Благодаря отново!