Мили приятелю, вземи тази страница от "Зората" си, вземи чаша сок или просто чаша вода и ела тук в креслото, вдигни уморените си нозе на масата или столчето и не посягай към следващата любовна приказка - розова, зелена, червена, тънка, дебела.

  Сега аз ще ти разкажа най-хубавата приказка. Най-хубавата, защото е твоята история. И ако я харесаш, свободен си да я превърнеш в живота си. Разказва се за теб, за твоите близки, за приятелите и враговете, за хората, от които се страхуваш. Задавал ли си си някога въпроса защо харесваш книжките на "Арлекин", "Хермес", "Ирис", а оставяш да се давят в прах Достоевски, Кафка, Фокнър, Балзак, Мопасан? Не, не защото приличат на тухли в естествен размер, а защото те правят света такъв, какъвто го искаме? Да, прав си, но нека се обърнем един към друг и да си кажем - защо ние с теб не се държим като тях, като Тринити -Ан от "Сребърни чудеса" или съпруга на сестра ù? Разбира се, не защото нямаме техните условия на живот, а най-вече защото нямаме навика да разговаряме за чувствата си като тях. Когато направим грешка, не казваме "Извинявай, аз сгреших", а свиваме рамене - "Е, и, ти си бъркал много повече от мен". Но ако можем да се скрием от чуждия упрек, то нашият ни парва осезаемо и издигаме още по-високо стената, проклетата стена, която ни отнема силата да обичаме себе си. Да се научим да разбираме първо нас самите, за да разберем после другите и заедно да отвоюваме щастието си. Нашето общо щастие. Няма да е бляскаво като в книгите, но ще бъде прекрасно. Защото ще си е нашето.

  Приятелю, изгонихме ли умората? Спомни си своите най-хубави мигове и чуй тази приказка, която ти разказах сега.

  И още - благодаря ти, че бяхме заедно.