На фона на "Ах, къде е мойто либе?" сълзите бликват от очите ми като реки; стичат се по лицето, спускат се по шията ми и се разбиват като вълни там, откъдето са тръгнали - в сърцето ми... Една от малкото песни докосващи се до най - човешкото в мен.
Такава бях - смеех се, плачех, обичах, мълчах; бях безразлична понякога и въпреки това винаги ми пукаше 
Знаеш ли какво се случва с мен вечер, когато заспиш до мен? Прегръщам те толкова силно и те целувам толкова много, че се разбивам, и разливам в тишината на тялото ти...
И знаеш ли за какво мечтая понякога (освен да потъна в тишината на устните ти; да се изгубя в ударите на сърцето ти; да прегърна душата ти и да се родя в усмивката ти) ? ...
Освен всички тези неща, както и многото други, които копнея, мечтая някоя вечер да положиш ти глава на гърдите ми, за да чуеш всичко онова, което чувствам към теб...
Знам, че понякога ти идвам в повече; може би дори ти тежа, затова, когато се отдалечаваш и в тишината си ме оставяш, със същата тази тишина се завивам, и се преструвам, че спя...
И същата тази твоя тишина така силно ме дърпа към теб, когато ми кажеш "Ела", и душата ми полита към теб още по - устремена от когато и да било, защото това, което намирам в теб е смисъл!
Когато нощем се събудя те поглеждам колко спокойна спиш и се питам: "Случайност ли ни събра?"
И докато те притискам към себе си, а ти стисваш моята ръка; докато те целувам по гърба (едно от любимите ми неща, които обичам да правя на всяко събуждане през нощта) си казвам: "Благодаря" на случайността, (и така те прегръщам и целувам чак до сутринта).
Направена съм от толкова много демони, които само ти умееш да подчиняваш...
Знаеш ли какво се случва с мен, когато се събудя, а ти спиш лице в лице с моето; когато си се приближила толкова близо до мен, че освен ударите на моето сърце мога да чуя и твоите? Смалявам се и се побирам в ръцете ти <3
А в ръцете ти е най - добре!! <3
Когато сама на себе си съм в повеме; когато съм си недостатъчна; когато искам да избягам и когато искам да крещя... в тишината на устните ти искам да потъна, и под ударите на сърцето ти да заспя...
Сърцето ти... Така обожавам сърцето ти (онази част от теб, в която толкова много мечтая да бъда).
Душата ти... Така обожавам и душата ти (другата част от теб, в която толкова много се губя).
Очите ти - безкрайност, в която се намирам; ръцете ти - топлината, с която се завивам. Ти - началото и края.
А така ми се потъва в твоето начало и в твоя край, и така ми се загубва в дълбините на безкрайността ти, която ме разгражда на всичко и нищо, и ме превръща в смисъл и безсмислено многоточие...
Знаеш ли какво се случва с мен, когато заспя в многоточията си и се събудя в тишината на устните ти?
Знаеш ли какво се случва с теб, когато заспиш в дълбините на любовта ми, завита с нежността ми?
Комета раздира целия свят (мрака, светлината, шума, тишината, радостта, тъгата), който на свой ред спира и започва след това да се върти в обратна посока.
Денят става нощ, нощта пък ден; адските огньове замръзват, а ледовете се разтопяват. Посоките се сменят (горе става долу; дясното е ляво вече); гравитацията не съществува... И времето забавя ход, дори дъхът ми спира, а сърцето ти се ускорява.
Любов е <3
Любов си <3
И когато мълчиш, и когато тъжа и когато те искам, и когато ми казваш "Ела" в тишината на устните ти се разбивам и се уча да летя <3

Послепис: "Не са важни вещите. Хората са всичко!", Тери Пратчет