Топлината в почти празния кабинет и ароматната пара на чая в нащърбената синя чаша караха  Елина да се чувства като носена от  вълни на мързелива река. Усещаше, че сърцето й се отпуска в отмалата на сладка и поглъщаща умора и че й е все по-трудно да държи очите си отворени. Наистина й се искаше да заспи и ако може – да не се събужда. В дните след раздялата със Златин предпочиташе да прекарва времето в сън. Така съкращаваше времето, в което мъката и разяждащите мисли обсебваха ума й. Сега, за съжаление, не това беше бягството от задължението да спи със Стоев. Всъщност, почти не преспиваше. След като й се наситеше, той я отпращаше като даже не си правеше труд да й повика такси по телефона. Не искаше да мисли за тази вечер. Искаше да продължава да е тук и да следи ръцете на момчето и как изпод молива изплуват образи…

-И после? – Николай се позасмя. – Забравихте как продължава стихотворението ли?

-О, не, разбира се – тя се сепна. -  „ И лека полека човекът се сетил – страхът е без полза, ще мре.И някак в душата му станало светло…“ – момчето с насмешка изкриви устни. – Какво?

-Нищо… Просто не го вярвам. Не ми звучи логично.

-Кое? – полюбопитства Лилия, без да вдига глава от своя картон. Всъщност, учителката не можа да не се възхити на хитрия женски трик – приведена, тя все пак гледаше момчето, но от падналите до лицето й кичури това не се виждаше.

-Да чувстваш  подобно нещо, след като си тръгнал да те бесят.

-Защо не? – Михайлова оживено се размърда. – Нали точно това е искал да каже автора? Новата идея, себеоткриването… те са дали на престъпника сили да приеме справедливата присъда.  Да осъзнае, че животът който е водил досега е бил само безсмислено първично съществуване.

--А вие откъде знаете какво точно е искал да каже автора?... Много сте интересни вие, учителите по литература. Все едно сте били на една маса с автора, когато го е писал.

-Посланието което внушава на читателите – това ни казва. Асоциациите, образите, чувствата, които едно произведение предизвиква…

-Послание, внушение… дрън дрън. Заучени клишета. Добре де, ако ви кажа едно стихотворение, ще познаете ли какво е искал да каже автора? „Празна е, празна, подобно на бездна. Стои, зеленикаво бледа. Всичко прекрасно от нея изчезна – със суха зеница ме гледа“ Е, какви образи ви внушава посланието?

-Ами… класната се замисли. – Кой е автора?

-Ааа, няма да е  честно, ако ви кажа.  Хайде де, нали внушението било най-важното?

-Внушението… то е ясно, лирическият герой е с опустошена душа, страда за изгубеното щастие, не намира смисъл в… Какво има пък сега? – Елина хем се засегна, хем не можа да не се разсмее, макар че не разбираше какво предизвика този бурен смях у ученика й. Николай се кискаше като малчуган, успешно преметнал възрастните с хитър номер.

-И изобщо ли не Ви навя внушение просто за изпита бутилка бира?

Младата жена го погледа известно време с присвити вежди, усетила, че трябва да направи нещо за да замаже пукнатините в учителския си авторитет. Още повече че Лилия бе отметнала коси и ухилена се беше вторачила с блеснали очи в Николай, захвърлила всякакви правила за незаинтересованост.

-Подиграваш ми се, така ли?

-Не… не, другарко…

Николай бързо сведе глава,  почувствал задушаващ срам, сякаш изведнъж се беше смалил до петгодишен. Унизителен срам като онзи в детството, когато майка му напразно се беше опитвала да стопи леда между баба и внук и той винаги  беше чувствал колко е  фалшиво и насилено сдържаното погалване по бузката. И нетърпеливите погледи към часовника му бяха действали като остен в гърба.

В детската градина плачеше, задето децата го дразнеха: „Цигански мелез, цигански мелез…“ Не знаеше още какво означава думата „циганин“, камо ли „мелез“, но усещаше, че и двете думи са обидни. Една вечер майка му причака Павелчо – момченцето,от което синът й се оплакваше най-много – и кротко го помоли да престане да нарича Ники така. Павелчо, червен като божур, се оправда, че тези думи ги е чул от другарките, когато си говорели на обяд  и мислели, че децата спят. Оттогава в ума на „циганския мелез“ понятията „учителка“ и „другарка“ станаха синоними на лицемерие и подлост. Откритието, че точно усмихнатите учителки от детската градина бяха измислили обидата, заради която се караха на другарчетата му, беше първият шамар. Беше трудно само в началото. Докато спре да усеща шамарите. Някъде към сседми клас възприе тактиката да къса нервите на учителите – подхвърляше им бомбички от иронични забележки, без директно да им се подиграва, но пък да ги оставя да се чудят дали трябва да се обидят.  Докато живееше в Бургас, беше кошмарът на училището – всички учители го мразеха, защото колкото беше заядлив, толкова беше и подготвен. Уроци, домашни, участия в олимпиади… „Ех, как не мога да ти завъртя двойкатааа – бе процедила веднъж учителката по руски – с кеф бих ти я завъртяла, ама не мога…“  На което Николай лъчезарно се бе усмихнал: „Знам!“

А откакто дойде тук, презря цялото учителско съсловие от дън душа. Презря го и се отврати от безгръбначното поведение в присъствието на баба му, когато тя „случайно“ се отбиваше да види любимото училище, в което сама била учила някога и   „просто така“ да се поинтересува от успеха на внука си.  Беше му заявила, че ще изтръгне  циганската семка от него,   която му пречи да стане човек. Нещата вече били изцяло в нейните ръце.  Той започна да бяга от час, за да дразни и баба си, и учителите. Да види до колко те ще могат да си затварят очите пред своеволията му, за да угодят на нея. Оказа се, че могат да си ги затварят много дълго… и много добре. Докато накрая той изтегли документите си и ги подаде в тукашното училище. Баба му побесня. „Вари го, печи го, от циганин само цигански номера можеш да очакваш…“  Затова  той напусна дома й и се пресели там, където му беше мястото. При циганите…

Не изостави старата тактика – изряден в учението и непоносим в дисциплината. Искаше да разбере ще си пусне ли старият октопод пипалата и тук или наистина е вдигнала ръце от него. Ще го остави ли да бъде такъв, какъвто се харесва, а не натъпкан в нейната матрица за хора. И досега не му стана ясно знаят ли учителите чий внук е – освен класната.

Класната… ако не беше тя, досега направо и училището да е зарязал. Гимназията беше дори по-зле от техникума. Там поне двама -трима учители харесваше, а директорката не беше чак такъв сухар. Ама тук… Ужас! Директорът беше самовлюбен надувко, заместник – директорката го гледаше в устата като влюбена третокласничка, а останалите учители трепереха от сенките и на двамата. Не и класната му обаче. Изобщо не приличаше на другите, които в присъствието на началството се свиваха като попарени с вряла вода и започваха да мънкат. Осанката и погледа на Михайлова излъчваха такава горда самоувереност, че сам директорът изглеждаше смешно недодялано джудже до нея. Беше справедлива, обичаше си и работата, и класа и й личеше, беше умна.

А да не говорим пък колко беше хубава…

Отначало Николай се опитваше да си внуши, че я харесва само защото се беше оказала печена учителка.  Но и учителката му по география в техникума беше печена и умна, само че нея никога не я беше сънувал. И то в такива сънища, че след тях го беше срам да я  погледне.

Когато чу слуховете за нея и Стоев, бе усетил как вътрешностите му се превръщат във вряща бълбукаща супа. Не можеше да е вярно – тази нежна и крехка жена с кротките очи, които светеха когато рецитираше стихове  точно с тоя ли? Стоев приличаше на скъп луксозен гардероб и Николай можеше да се закълне, че е точно толкова чувствителен. Да, беше хубавец. Но арогантната му надменност, която се носеше на вълни около него в радиус от няколко метра – заедно с парфюма му – някак обезличаваше и обезмисляше тази хубост. Обичаше да подхвърля подигравки на учениците, иронизираше ги колко са тъпи, а към момичетата си позволяваше да подмята и двусмислици. Нямаше човек в училището, който хем да не признава колко е интересна информатиката с него, хем искрено да го харесва като човек.

И точно с такъв противен човек ли трябваше да се хване Михайлова?  Какво му е харесала?...

 -Ники, готов ли си? Виждам, че вече не рисуваш…

Той се сепна, вдигна глава и от кротката усмивка на класната му прималя от облекчение. Значи не се сърди!

-Почти, другарко.

-Лили, а ти?

Момичето вдигна леко ръка, докато с другата разтъркваше нанесените черни щрихи, за да нанесе тъмните сенки на уличните Гаврошовци.

-И аз…

Младежите занесоха големите картони на катедрата й, седнаха един до друг на чина пред нея и впериха очи в плъзналата по лицето й доволна усмивка. Дори определението „удовлетворение“ беше слабо, Михайлова се чувстваше щастлива. Идеята й да се направи изложба с картини по произведения на български класици накара директорът да подскочи от щастие и за първи път да я погледне почти с обич. Разбира се, пред инспектора по образованието и кмета го беше представил като своя лична идея.

-Прекрасни са! – заяви учителката, като местеше блеснали от възторг очи върху учениците си. – И от другите класове получавам много добри картини, но вашите са най-хубавите.

Съвсем по детски момчето и момичето се спогледаха и гордо се ухилиха. Николай се надвеси над картината на Лилия, а тя над неговата. Раменете и главите им почти  се допряха, а учителката леко се усмихна, когато забеляза че дишането на момичето се учести и бузите му от бледорозови станаха алени. И в същото време усети завистлива тъга, че не е на нейното място. Че не е осемнайсетгодишна ученичка, а пълнолетна глупачка, която не мисли с кого ляга. За мечтата любимото момче да я целуне, вместо неизбежния факт, че след малко трябва да легне с един противен мъж . Прехвърли погледа си върху момчето и се смути от потъмнелите му, вторачени в нея очи и леко прехапаната долна устна.

-Сигурно сте уморени -  каза тя припряно – защо не отидете в сладкарницата на леля Донка и да пийнете един чай. Аз черпя – и бръкна в чантата си, за да извади портмонето, но ръката на момчето задържа нейната.

-Ще черпите, но само в случай, че дойдете с нас, другарко – заяви той и устните му леко потрепнаха. Елина също едва сдържа усмивката  си – разбра, че той й го връща за онзи път, когато тя го беше изнудила да пият чай. После настроението й леко помръкна, когато видя навъсените вежди на Лилия. Разбираше много добре, че момичето предпочита пиенето на чай да бъде насаме, а тя с присъствието си ще развали мечтаната среща, но Николай така беше извъртял нещата, че нямаше как да се измъкне.

В сладкарницата – предпочитано място от учениците  през зимата, защото беше през една улица от гимназията, а и леля Донка се правеше, че не вижда пушенето. („На ваша отговорност!“) Разговорът там не потръгна, Николай се мъчеше да говори и с двете, но Лилия неохотно и късо отговаряше на въпросите, а по всичко личеше, че му е неловко да говори с класната. Но пък при удобен случай очите му бродеха по нея и това я смущаваше. По някакъв идиотски начин, който я изнервяше.

-Лили, интересно синджирче имаш – учителката се опита да въвлече момичето в женски разговор. – Може ли да видя?

-Да – Лилия се оживи и светна от удоволствие, после дръпна напред синджирчето, за да покаже висулката – Това е много стара пара, която се предава от майка на дъщеря в рода. Доколкото знам от майка ми, е поне на двеста години.

-Златна ли е? – Николай се приведе напред.

-Златна е. То това всъщност трябваше да ми е подарък за бала, ама аз много врънках майка ми и тя ми я даде по-рано…

-Скрий я под дрехите – посъветва учителката. -  Недей да я показваш много - много.

-Няма страшно, какво може да стане, като я показвам. В крайна сметка защо иначе я имам?

-Все пак..

Момичето леко се нацупи.

-И Вие като нашите… Въобразяват си, че опасностите ме дебнат зад всеки ъгъл – единствено и специално мен.

-Ами всеки родител се притеснява.

-При нашите притесненията са направо извън всякакви норми. Улучила съм най-лошата комбинация – майка лекар и баща милиционер. Единият трепери да не се тръшна от нелечима болест, а другият – да не ме затрият или… нещо още по-лошо.

- Кое е по-лошото от убийството? – попита насмешливо Николай, а Лилия вдигна чашата с чай и скри смущението си зад гримаса на надменно превъзходство: „Какво ли да ти обяснявам?“

-Баща ти беше майор от милицията, нали? –попита Михайлова. – С такъв баща сигурно си под постоянен надзор. Не мисля, че ще би оставил да ти се случи каквото и да е. Моят вуйчо е милиционер и като ученичка  не можех да направя и крачка извън правия път – знаех, че колегите му ме „пасат“. Една цигара не можех да изпуша… - погледна часовника си и помръкна. – Беше ми много приятно, деца, но трябва да тръгвам. Благодаря за картините от днес. Утре ще продължим, нали? Хайде, аз ще бягам по задачи.

Леко се усмихна на ентусиазираното и усмихнато „Довиждане“ на Лилия и неясно смотолевената дума от помръкналия Николай. Усмихна се, но и усети опустошаващо съжаление. Изпита студа на мъгливия ден още преди да е излязла на улицата.