В градче, сгушено в планината, над парк, който е част от гънките й, на четвъртия етаж в спретнат блок живее Ти. Според сезона, в огромните прозорци на дома й наднича онзи цвят от пейзажа, който превръща живота й във вълшебна приказка, без изключение, всеки ден.

Всяко вълшебство си има цена – особено висока за онова, което дава възможност на човек ежедневно да се наслаждава на сърдечна и искрена връзка със земята, небето, птиците, хоризонта, другите хора и... себе си! Но! С вълшебствата не бива да се прекалява, както с всичко останало, чиято непремерена доза може да убие.

Когато си е у дома, Ти обича изгревите, чашата си, пълна с кафе и остатъка от сънища, които потъват зад ръбчето на планината с напредването на деня. Понякога по-бързо, друг път...

- Друг път! – сърдито шепне тя и се опитва да отпрати спомена за кръвожадно надвиснали над спокойствието й съновидения. Струва й се, че не е достатъчно мъдра да тръгне след нуждите им. И донякъде е права. В този сън срещата с плачещ камък, обитаващ стръмния склон на път, извървян от нея и предците й, й е вповече. Запратен от ръката на най-добър приятел, вместо прощални думи, сред решение, разполовяващо общия живот на „преди“ и „след“, камъкът отново бе препънал някого, за да я повика. При себе си.

Ти събира камъни откакто историята на живота я заведе при Баба. Там научи да се съобразява, донякъде, с необходимото, да не го превръща, всеки път, в неотложно и да си пъха, винаги, носа в Бабините работи. И разбира се, да се скрива от всяко нещо, което не желае да свърши като хората, но ето че то я намира. В най-неочаквания момент...

- Моме, пълни главата с намерения, пъхвай я в торбата и да вървим!

- Аааа, не! Не и днес!- проплаква Ти.

- Тръгвай, че Онзи ще ми умре в къщата!

- Бабо, нали няма да умре в моята? И що си го прибрала като ...

- Ей, не ме карай да те „съветвам“ с метлата!

- Поне ми помогни да си намеря торбата.

- Моля?!-ревва Баба.

-Моля...

Усмивка цъфти на Бабиното лице докато Ти вади от торбата каквото е трябвало да види бял свят най-малко сто години преди появата на амебата.

- Приключи ли?!- пита Баба.

- Този път Онзи, когото прибра...

- Тръгнахме! Ще видиш!