И стоях пред портата на нейната къща. Ама не пред портата, а пред оградата. И не че се бях изправил смело да почукам, да ми отворят, че да вляза. А боязливо надничах през оградата. И не че отрупаният с едри, оранжеви фунийки храст се случи пред мен. А като че ли аз си застанах зад него, като да ме скрие някак. Прерових купища бумаги. От седем извора вода донесох и я каращисах. На детектив се обърнах, за да я намеря. Пропътувах цялата страна, без да знам къде и защо отивам. А сега ме беше страх да вляза. Страх ме беше да се изправя пред нея. Какво да й кажа - "Здравей, аз съм!"??? Колко неуместно.
А къщата познах веднага. Не можеше да е друга къща. Билборд да беше сложен на фасадата с името й, нямаше да е толкова убедителен. Щом я зърнах, веднага разбрах, че е нейната къща. Стоеше някак възрожденска, със засводени чардаци и подредени един до друг тесни прозорци. Каменната зидария на първия етаж поддържаше еркерите на втория гордо на високото. А пред нея се спуска надолу градината с мног ...