Mar 21, 2008, 9:34 PM

В търсене на знамето 

  Prose » Narratives
1302 0 0
6 мин reading
 

                                                В    ТЪРСЕНЕ   НА   ЗНАМЕТО

 

 

 

                             Тик-так, тик-так, тик-так...

                 Часовникът тихо отброява времето. Сутрин е. Прашинките лениво се гонят в слънчевия лъч, промъкнал се между завесите. За никъде не бързаш. А и да искаш, не можеш. Годинките са те затрупали като юргана, под който си се свил. Тежички са. Ставаш бавно. На старото ти тяло му трябва време, за да се раздвижи. Някакъв шегаджия беше казал, че ако след петдесет годишна възраст станеш сутрин и нищо не те боли, значи си умрял. Ха-ха-ха! Смешно ли ти е? Смешно е. Но когато си на двадесет. Тогава всичко е смешно. И лесно.

                 Поглеждаш към стената. И тя ти се смее. От портрета. Смее се... не, усмихва се с онази нейна неповторима, уникална, единствена усмивка. Това беше първото, което забеляза у нея, когато я видя през онази далечна... (коя беше) година. Млади момичета и млади момчета. Бригадири. Ентусиазирани да построят нови пътища, нови заводи, да прокопаят планините и да покорят целия свят. Трудът беше тежък, но пък какви вечеринки имаше после! Всички сядаха около огъня и пееха. Някои свиреха на акордеон. Тогава, в една такава вечер, ти я чу да пее. НЕЯ! Беше тъничка и височка като житено стръкче. Косите и - сплетени на плитки, синя дочена риза, къси панталонки, гуменки. На пръв поглед - като другите момичета. Но усмивката и... Единствена... Неповторима... После тя отново запя... После ти я покани на танц... После... Тя те целуна. Леко и плахо. Сякаш те погали пеперудено крило...

                  После...

                  Сватбата, квартирата, децата...

                  После...

                  Тя си отиде. Също както беше дошла - с усмивка. Дори когато болката  бе по-силна от нея. Дори тогава усмивката не слезе от устните и. Угасна с последните лъчи на залязващото слънце...

                   Водата в чайника кипи. Забърсваш набързо влагата в очите си. Животът продължава. Ти къде се отнесе? Какво си се омърлушил такъв? Я се стегни! Виж какъв ден е днес - 3-ти март! Национален празник. Какво празнуваме всъщност? С години ти учеше децата, че на тази дата България се е освободила от турско робство. После времената станаха други и се наложи да обясняваш, че то не било робство, а присъствие. Добре, че се пенсионира навреме! Сегашните учители сигурно обясняват, че е било гостуване. Ми да! Дошли, харесало им, погостували. Че на кого не му харесва българската земя хубава? Колко войни сме водили, за да я опазим! И на изпроводяк българите потупали приятелски турците по рамото: "Довиждане, уважаеми съседи! Малко длъжко се задържахте у нас, но няма нищо! Скъпи гости трудно се гонят. (А как скъпо ни излязохте... Но млъкни, сърце!)"

                     Чувстваш, че някак си не ти е празнично. Едно време имаше манифестации. Вярно, че бяха задължителни и по тая причина на никой не му се ходеше, обаче се усещаше, че е празник. Обличаш си новите дрехи, минаваш през града, после купуваш балончета на децата и водиш цялото си семейство на кебапчета, биричка и лимонада в някое ресторантче. А сега - ако не го съобщят по телевизията, изобщо няма и да разбереш, че е някакъв празник.

                     Поне знаме да имаше! Е, не като онова, гигантското, което някога се спускаше от покрива на блока, покриваше прозорците на стълбището и през всичките девет етажа стигаше до козирката на входа. (Къде ли изчезна това знаме?) Не, трябва ти едно малко знаме, което да развееш от балкона, за да оповестиш колко си горд, че си българин. Proud to be Bulgarian! Нали така звучеше на английски? Е, знаеш, че патриотизмът в България не е на мода. Колко знамена се веят от балконите в твоя град? Не, в квартала? Не, не - на твоя блок? Само на комшията Пешо от четвъртия етаж. И то защото е в агитката на националния отбор. Виж, казват, че в Америка и в барака да живеел някой, на покрива и непременно се веело онова флагче на червено-бели ивички, със звездички в горния ляв ъгъл. Бре, мама му стара и патриотизма! И да ги питаш с какво точно са горди? Че са си сформирали държавата  вчера, настанявайки се на заграбена от избитите индианци земя? Че след това са я населили с роби, които експлоатирали до смърт? Че днес там насилието, наркобизнесът и проституцията процъфтяват? Че са превърнали цял един континент в машина за пари и с тяхна помощ тероризират слабо развити в икономическо отношение държави, заграбвайки ресурсите им? Толкова са горди със себе си, че и гащи си шият от тяхното си знаме.

                 Обаче и на твоя балкон няма знаме. Хайде, старче, обличай се и върви да си купиш едно. Разходката добре ще ти се отрази, нищо че навън е мразовито. (То и вкъщи не е по-топло.) Не забравяй и бастуна - накъде без него! Къде ли се продават знамена? Питал ли си се някога?

                 Влизаш в първия попаднал ти магазин. Продават дрехи. Имат ли знамена? Младата продавачка дъвче дъвка  отегчено и криви лице от досада. Знаме? Тук? Ти добре ли си? Реторичен въпрос. Знаеш всичко за него. Преподавал си този урок на децата. Ясно е - тук няма знамена. Тръгваш към друг магазин. Внимавай със заледените участъци! По-безопасно е да ги заобикаляш! Пътят ти се удължава, но ти не бързаш за никъде.

                 В следващия магазин почти не ти обръщат внимание. В по-следващия те гледат с насмешка. Що за идея? За какво ли му е знаме на тоя старец? Неволно започваш да се питаш - защо ли ми е, наистина? После си спомняш Левски, Ботев, Раковски, Освобождението... Ти си патриот! Патриотизмът не е на мода, но ти пък кога ли си бил по модата? Напред към следващия магазин!

                 Обикаляш дълго и упорито. Накрая стигаш до Големия Универсален Магазин. На цели три етажа е. Влизаш. Вътре е топло. Светло. Красиво. Винаги си бил естет. Наслаждаваш се на красотата.

                 На един от щандовете седят две жени и си приказват. На възрастта на дъщеря ти са. Приближаваш до тях и питаш учтиво дали в този голям магазин някъде не се продават знамена. Български. Никой не ти обръща внимание. С риск да станеш нахален, приближаваш още малко и повтаряш въпроса си. Една от жените рязко се извръща към теб и троснато пита какво иска господинът. Леко смутен, започваш отначало, но тя те прекъсва остро - не знае дали тук се продават знамена, но ако толкова те интересува, можеш и сам да си провериш! Вдигаш глава и проследяваш с поглед безбройните стъпала, които водят нагоре. Вече едва се държиш на краката си - абсурдно е да изкачиш стълбите. Бастунът жално проскърцва под пръстите ти. Правиш последен опит - дали ще е възможно някой да се качи и да провери? Ти имаш пари - ще му дадеш да ти купи знаме, ако има.

                   Ако погледите можеха да убиват, щеше да си свършен. На място. Раздразнената продавачка те праща да си вървиш по... пътя и да не я занимаваш с глупости. Меко казано. Стърчиш безпомощно в средата на магазина и гледаш жално нагоре. Колко е близо и колко далеч! Дали това, което се мярка там, не е знаме? Заглеждаш се с копнеж. Не! Якето на някакво дете. Разочарован си. От себе си. За нищо не те бива вече! Никой не те уважава. Никой не го е грижа за теб! Едно знаме не можа да намериш! Денят почти свърши. Вече няма значение.

                   Балконът те посреща празен и унил. Знамето на комшията Пешо е посърнало и самотно. Притъмнява.

            Тик-так, тик-так, тик-так...

            Все пак не си съвсем самотен. Мъничкият механизъм мисли за теб и се грижи за времевата ти ориентация. Той се ГРИЖИ за теб! От какво се оплакваш?

            Часовникът е приятел. Тъмнината е приятел. Тишината е приятел. Ти отдавна си ги пуснал в своя дом.

             За да ти правят компания...

            

  

 

                   

© Анна Йорданова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??