"ВАМПИРИ"

Глава 1

Тази книга от векове се предаваше на младите, току - що вкусили кръв вампири. В нея беше описано всичко, което един вампир трябваше да знае - за живота, смърта, кръвта и т.н. Всеки се стараеше да заживее като тях. Всички мечтаеха за вечния живот, красотата, но никой  не знаеше преди да стане вампир какво проклятие беше всичко това. Да не можеш да се покажеш на слънчева светлина никога повече, да отнемаш всеки ден човешки животи...

        А ето ме сега и мен. Седя тук и чакам на тъмно да отмине още един ден и още една нощ. Когато държа в ръцете си  КНИГАТА спомените ми се завръщат все по-ясни и все по-мили.

        Когато ме посветиха в мрака бях едва на шестнадесет години. От малка слушах истории за съществата на нощта с бяла кожа и свирепи очи. Техният живот ме привличаше. Мечтаех да видя света през техните очи, да науча това, което те знаеха. Исках да съм една от тях.

        Една вечер се връщах от училище, когато двама мъже ме нападнаха. Улицата беше тъмна, лампите не работеха, нямаше смисъл да пищя. Хората избягваха това място, защото често се случваше да бъде намерен труп насред улицата. Бях уплашена, а когато единият от двамата ми каза да му дам всичките си пари и бижута, аз се подчиних. Започнах да свалям обиците си с треперещи пръсти, но в следващия момент нещо като че ли профуча край мен. Обърнах се, а двамата ми нападатели лежаха на улицата. Може би мъртви? Не, това би било жестоко. Дори и за тях. Но беше истина. И двамата се бяха простили с живота.

        Вдигнах поглед и видях в сянката силует на мъж. Той седеше и ме наблюдаваше. Все едно очакваше да направя нещо, но аз не помръдвах от мястото си. Той излезе на огряно от Луната място и успях да го видя по-добре. Беше млад, на около 25 години, с руса, дълга до раменете коса и жестоко-студени сиви очи. Тялото му беше загърнато в черен плащ, а когато дишаше, дъхът му можеше да се види във въздуха. Той каза нещо, но аз не го чух. Бях зашеметена от красотата му и ужасена от това, което беше извършил.

- Добре ли си?

- Д-да. Кой си ти? – Въпросите ми напираха. Исках да го попитам толкова много неща, но реших да започна от най-лесното и най-безопасното.

- Това сега няма значение. Ела с мен. – Той ми протегна ръката си.

        Въпреки това, което беше сторил на двамата ми нападатели, аз почувствах, че мога да му се доверя. Посегнах към ръката му, но когато пръстите ни се допряха, усетих студената му кожа. Не ми направи впечатление, защото беше студено. Зимата приближаваше, а с нея и студените ръце бяха нещо нормално. Повече ме впечатли нежността на кожата му – като на бебе – мека и гладка. Хванах здраво ръката му и усетих една нова тръпка. Той също я усети.

        - Студено ли ти е? Мога да ти дам палтото си. – Изглеждаше загрижен. Все едно за него бях най-важното същество на Земята.

        - Не. Къде отиваме?

        - Ще видиш. Не се страхувай, Кейтлийн!

        Не се страхувах. Поне до момента, в който чух името си.

        - От къде знаеш името ми?

        - Ще ти кажа, когато стигнем. Имам да ти казвам много неща. – Като че искаше да ми каже всичко тук и сега, но нещо го спираше.

        - Какви неща? – Мъжът в черно, моят спасител, започваше да ме плаши. От къде знаеше името ми? И какви неща трябваше да ми каже?

        - Ти трепериш? – В гласът му имаше въпрос.

        - Страх ме е.

        - Няма от какво. Няма да те нараня. Само искам да поговорим.

        Докато ме успокояваше, бяхме стигнали до един много висок блок. На вратата имаше портиер, а когато се качихме в асансьора, едно момче веднага натисна тринадесетия етаж.

В асансьора беше доста широко, а по стените имаше огледала. В дъното имаше пейка, а над нея – още едно огледало. Погледнах в него и видях само себе си и момчето до вратата. Когато се обърнах, до мен стоеше и спасителят ми, но в огледалото той нямаше отражение. Пак погледнах в неговата посока. Той стоеше там и нервно гледаше в таблото с етажите. Вече бяхме на десетия. Всичко беше много странно. Единствените същества без отражение, за които се сещах, бяха...! Цял живот бях слушала легенди и истории, но това не можеше да се случва точно на мен! Моят красив спасител – ВАМПИР? Не! И все пак всичко съвпадаше – бързината, с която уби онези двамата, жестоките му очи, наметалото, студените ръце, отражението, което липсва... Всички тези неща бяха показателни, но аз все така отказвах да приема очевидното. Вампирите бяха легенда. Приказка, която плаши децата. Мечта на много хора, но не и истина. Винаги бях мечтала да стана вампир и да науча техните тайни, но сега, когато до мен стоеше един от тях, аз се изплаших.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Не можех да помръдна. Страхът ме беше взел в лапите си. Спасителят ми тръгна, но аз останах на мястото си. Той се върна и ме вдигна на ръце, все едно бях лека като перце. Влезе в една стая без прозорци. Всичко беше в стил от преди сто – двеста години. Всичко, освен един телефон и лаптопа на масата. Отиде да светне лампата.

- Моля те, недей! Ти си вампир, нали? – Гласът ми прозвуча изтънял и уплашен. Колко ли още хора бяха изпадали в тази ситуация?

- Учудвам се, че не се сети по-рано. Ти си умно момиче, Кейтлийн, пък и знаеш почти всичко за нас и за начина ни на живот.

- От къде знаеш името ми? Какво искаш от мен? Ще ме убиеш ли? Какво...

- Чакай, чакай! Едно по едно. Следим те от шест месеца и ... – в този момент вратата се отвори и влезе млада негърка с буйна, дълга коса и предизвикателно облекло.

- Скъпи, прибрах се...- тя ме забеляза и изведнъж чертите на лицето й се изкривиха. – Какво?

Моят спасител стана и отиде до нея. Говореха си нещо. Караха се. Чуваха се само отделни думи като “нападната”, “убих ги”, “по-рано”. Все неща, които сами по себе си не значеха нищо, но в изречения биха ми разкрили всичко, което исках да знам. След още няколко реплики тя го избута от пътя си и с думите “Не ме предизвиквай!” излезе.

Той се обърна към мен видимо нещастен и започна своя разказ:

- Казвам се Леон. Не исках да те плаша-извинявай. Със Сара, момичето, което видя току що, те следим от шест месеца. По-скоро аз те следя, а тя следи мен. Забелязах те преди известно време в едно кафене. Изглеждаше ми нещастна. – той седна на стола срещу мен.- Изглеждаше така все едно всеки момент щеше да се разплачеш, но ти се преструваше на щастлива. Да ти кажа честно играеше ролята си доста добре. Сълзите личаха в очите ти, но никой не ги забелязваше. Няма значение. Разговорът ви се прехвърли към книгите и ти каза, че обичаш книги и филми за вампири. На следващата вечер отидох пак в същото кафе с надеждата да те видя. И ти беше там-средгояма и шумна компания, но с повече мъка в очите от предишната вечер. Всички бавно, един по един, си тръгнаха и ти остана сама с едно момиче. Тогава свали маската на щастиел разплака се и започна да повтаряш как всички те предават, как губиш желанието си за всичко, как не ти се живее. С това ме заинтригува и ми помогна да взема решението си. Реших да ти дам нов стимул за живот и да ти покажа красотата на нощтал. Започнах да идвам по-често без обаче да се набивам на очи. Изучих навиците ти. Чух още много истории. В един момент те познавах по-добре от хората, с които се събираш. Така те опознах, така разбрах всичко за теб и за твоята мечта да бъдеш вампир. И теб като всички хора те привлича мисълта за безсмъртието и красотата, но теб те интересува и нещо, което много малко други искат, а именно знанието. С това всъщност ме убеди, че мога да ти дам всичко, че го заслужаваш. Жаждата ти да видиш света след много време и да разбереш какво ще се случи.- той като, че ли се измори от този разказ. Отиде до прозореца и се загледа навън в нощта.- Сега ти давам право на избор, който повече няма да ти бъде даван никога. Помисли добре и ще те посетя пак скоро. Искаш ли да бъдеш вампир? Готова ли си да се лишиш от начина си на живот? Ще имаш ли смелост да сбъднеш мечтата си? А сега да се връщаме. Скоро родителите ти ще се притеснят.

Когато излязохме улиците значително бяха опустели. Леон ме изпрати до вратата на входа ми. Позвъних, а когато се обърнах да му пожелая “лека нощ!” него вече го нямаше. Беше изчезнал-като, че ли всичко беше един сън, а не истина.