Николас, чета писмото Ви и очите ми се пълнят със сълзи. Споделям тъгата Ви. От мига, в който узнах, тя е моя спътница. Това е безумие. И се чувствам безсилна да сторя каквото и да е в този миг. Както е мрачно небето в този есенен следобед, така стана мрачно в душата ми. И се почувствах още по-единна с Вас. Дано преодолеете тази загуба по-леко, знаейки, че държа ръката Ви и галя косите Ви в момент на отчаяние. Пазете се, Николас. Ако се погубите сега, ще убиете и мен.

Снощи се разходих в парка, където се държахме за ръце, загърнати в пелерините си. Помните ли, Николас, онези леки въздишки, които ме карахте да издавам, прекарвайки плавно ръка по лицето ми? Не мога да си представя да сте забравил тъй скоро. Николас, всяка дума тогава беше тъй искрена и тъй пламенна. Този спомен ще е винаги с мен, тъй както винаги ще усещам аромата Ви.

Навън се чуват колелета на карета. И конете чаткат по паветата пред къщата. Николас, това ме смущава, като Ви пиша. Не обичам шума в този момент, освен онези мелодии, които нарекохме  "наши" и звучат в главата ми като екот - страстни и недоизживяни. Желая Ви, Николас. Потискам го, но е по-силно от мен. Особено, когато усещам и Вашето желание, което лъха от писмото Ви. Бъдете силен, Николас. Ще се моля.