Слушалките не слизаха от ушите ѝ. Рядко вървеше бавно. Обикновено походката ѝ беше с с леко усилено темпо. Като минаваше край теб, чувстваш полъх на бриз. Сякаш чуваш лекото прошумоляване на рокля от специална материя, направена за специален човек. Имаше ефирност и ефимерност в нея. Ненатрапващо се постоянно присъствие, силно концентрирано в настоящето, и все пак ненатрапващо се. И очите ѝ говореха повече от думите, които изговаряше, макар че и те те караха да присъстваш в настоящето ѝ.
Всички малки нотички, които излизаха от слушалките намираха място в нея, като приятно убежище от хаоса навън. Подслоняваше ги. Даваше им нов смисъл понякога. Леката вибрация на постоянно шумолящите ѝ емоции плюс случки, случили се и неслучили се и даваше невероятна харизма.
Малкото момиченце се превърна в жена! От Веси Слиса Света момиченце, стана Василиса Прекрасна.
Отнасяше се със света, така както и той се отнасяше с нея. Можеше да я видиш сияеща с пурпурни пламъчета в очите, ако си събудил красавицата в нея или гангстерския ѝ поглед, когато настъпиш звяра. Мекия приглушен бас на негърка припяваща с приглушен глас на залез тъжни мелодии. Или диви рап рими стрелящи към света обидата ѝ. Приглаждаше си острите ъгли с фантазията на фентъзи герои или горещи тръпки от емоционален свят предназначен за поне 5 тинейджърки и някак побран и натъпкан в малкото момиче жена, понякога Василиса Прекрасна, понякога RNB дива.
Лекотата с която преминаваше и през най-заплетените лабиринти на живота беше безцветна, не безвкусна, но тя успяваше да я направи кристална и събираше разделената дъга от седем цвята в един. Сияние. И го държеше сплетено около главата си като плитка или ореол. Истинска съвременна Василиса Прекрасна.
Моментите и не бяха накъсани. Не познаваше отсъствията. Беше и слято. Не аморфно състояние, а по скоро непрекъснат огън, като да си горивото и пламъка едновременно. Нестихващи. И светеше и пареше... И топлеше и влизаше без взлом във всички сърца. Не заобиколно. Направо в теб и знаеше и можеше да осъществи контакт с ядката ти без да повреди обвивката ти.
Очите и говореха всички езици на земята. Преди да си задал въпроса, вътре беше отговора. Няколко галактики побираха знанието и широтата си в тях. Можеш да стоиш и я гледаш и това да ти е достатъчно завинаги. Не беше хипнотизиращо. Пак си си ти. Но доверието и сигурността, с която те даряваха те караха да бъдеш по-доброто си аз и да отговориш с най-доброто, на което си способен.
Не обичаше Красивото от него болеше. Обичаше прекрасното, само то имаше място в нея и около нея и ѝ се полагаше. Нали беше нейния градивен материал. Прекраснотийките ѝ идваха неочаквано и бяха различно опаковани. Къде къдрава емоцийка ненаситна и любопитна. Ъъъъ... внасяща хаос в стерилният ти живот. Къде атомна бомба ,,джобен формат за ваше удобство,, - да си прочистиш черните дупки в душата. Ей тъй...
Естествено имаше си и център. Там се събираше и вземаше важни решения за живота си. Там изключваше и музиката. Тя и беше като инструмент с който настройваше струните на душата си...но в центъра ѝ беше тихо. Там си стоеше и си почиваше и... понякога плачеше. Там си имаше всичко и ѝ беше удобно, рядко и ставаше скучно. Пресяваше цялата информация от външния свят и си запазваше златните песъчинки само.
Нежни черти, скули, малки фини изящни ръце. Порцеланова статуетка ти е първата асоциация виждайки я. И онази мекота... Докато не влезе в действие. Тогава виждаш RNB момичето, знаещо можещо и силно.
Моята прекрасна Василиса Прекрасна! Моята пораснала дъщеря!