Вчера

Имаше нещо във въздуха - не само, че то ми тежеше, но и ме принуди да направя няколкото крачки навътре в тротоара, които ме оставиха пред вратата на кафе „Вчера”. За секунда се подвоумих дали да вляза, но установих, че няма ни най-малко значение къде съм, а името носеше някакво носталгично опиянение в себе си. Всъщност, бях толкова пиян, че излишно опиянение не ми беше нужно, ала човек не умее да разсъждава в 6 сутринта. Пък и повече ме безпокоеше фактът, че някой изобщо си прави труда да работи по това време, имайки предвид, че средностатистическият клиент би бил... човек като мен.

И понеже секундата ми отдавна мина, държа да отбележа, че вече бях влязъл вътре и се бях настанил в сепарето в ляво от бара. Заведението беше празно, като изключим сервитьорката със синя кърпа на главата и дори по-синя престилка, грижливо обгръщаща таза й. Изглеждаше изключително недоволна и може би дори обидена, че някой е посмял да прекрачи прага на кафенето минути след пристигането й, но концентрацията ми върху един обект все още не беше успешна за повече от няколко секунди, така че останах без други впечатления. Барманът беше младо момче, може би някъде в ранните двадесет. Кой знае колко лекции ще пропусне днес, за да бърше мръсни чаши, да се усмихва стеснително на клиентите и да забърква коктейли, които и малката ми племенница може да забърка, с тази разлика, че той ще получи трийсетачка на края на деня и ще бъде скапан, а тя би използвала случая, за да изтъкне скритите си заложби. Тъжни хора.

А аз си поръчах айрян и мляко с Нес, за да се посъвзема малко. Хубавото на празно заведение е, че можеш да се провикнеш през масата към другия му край, и поръчката направо ще се въведе в касовия апарат, без да има нужда от излишен контакт с намусената сервитьорка. Наистина никак не обичам такива, та аз си плащам, за да ме удостоят поне с една усмивка! Както и да е, още съм пиян, не ме интересува.

Нямам представа как един час се изниза, но за пръв път го усетих по миризмата на кифлички във въздуха. Явно около мен всичко се беше раздвижило, така че реших и аз да се раздвижа, като започнах от разтварянето на клепачите. Беше завидно пълно в седем сутринта, имайки предвид, че дори не е делничен ден. Изглежда, че и други, като мен, си нямаха работа толкова рано, и бяха решили да пропилеят малко ценно време. Тъжни, тъжни хора.

На кръглата масичка точно срещу мен седеше един вестник. Убеден съм, че зад него се криеше нещо хубаво, тъй като маникюрът и пръстите ме заинтригуваха, но любопитството не ми позволи да бъда така нахален да поведа разговор. Затова пък успях без да искам да изстрелям едно пакетче захар на нейната маса, което привлече вниманието й. Свали вестника стреснато под масата и ми хвърли изненадан поглед. Много син поглед. Устните й трепнаха и преди да изстреля заформилия се въпрос, аз разчупих шума, който ранобудниците енергично вдигаха:

- Беше без да искам. Е, беше нарочно, но би било хубаво да е без да искам.

- Като по филмите, а? – подхвърли го някак с насмешка, но аз си получих своята ослепителна усмивка, която по-рано се надявах да ми предложи сервитьорката, така че пренебрегнах този факт.

Ще излъжа, ако кажа, че помня как тя се оказа в сепарето при мен. Губеха ми се най-много три-четири минути, ала понякога и толкова стига. Колко е глупаво навън да грее слънце, улиците да се оживяват, а теб все още да те държи. Като усещане е нереално и макар да действа повече от добре на нервната система, всеки детайл сякаш иска да ти изкрещи, че има нещо нередно. Но момичето ми беше интересно, затова съсредоточих силите си в това да се концентрирам върху нея и да не излъчвам нищо повече от хронично недоспиване и цялостно недоволство. Май по-рано трябваше да спомена, че недоволството е модерно.

Разговорът ни потръгна и преди да се усетя, час и половина беше отлетял, а на нея й пълнеха трета чаша с нектар от череша. Аз пък бях изтрезнял и с любопитство изучавах интериора на кафенето, който, както се оказа, надмина очакванията ми. Всичко беше направено с вкус и красотата определено се криеше в детайлите и в съчетаването на топлите цветове; с други думи – беше уютно. Най-много ме впечатлиха, обаче, салфетките, които бяха грижливо сгънати в горния ляв ъгъл на всяка маса. Очевидно бяха по поръчка и преди да се усетя, мислите сами нахлуха в устата ми:

- Вчера винаги е по-добре от днес.”

- Това е интересно наблюдение, имайки предвид, че ти говоря за лекции.

- Не, нямах предвид... – поколебах се, както всеки път, когато трябваше да навлизам в толкова дълбоки води, но какво пък? – Надписа на салфетките. Мислех си колко е странно да напишат нещо подобно като реклама на своето заведение.

Тя се изкиска тихо и издекламира под смутения ми поглед:

- „Вчера винаги е по-добре от днес,/усмихни се, ще става по-лошо...” Мисля, че беше от някаква песен, но не се сещам за името й. Вярваш ли в подобно твърдение?

Аз бях твърдо убеден не само, че вярвам в подобно твърдение, но и като цяло животът ми в последно време гравитираше около него и не ми оставяше особен избор. Само че вече бях свеж като репичка и нямах желание да затъвам в толкова дълбоки теми.

- Не. Мисля си, че най-добре е утре.

- Глупости, опитваш се да избягаш от въпроса. Разкажи ми за себе си. Впрочем... Името ми е Лора – тя ми подаде ръката си и аз я поех с някакво скрито облекчение, сякаш ми обещаваше нещо. И аз не знам какво.

Минаха още два часа, а ние бяхме потънали в разговори, които никога не си мислех, че ще проведа и с най-добрия си приятел. Може би там се криеше пречката всъщност. Това, че не знаех коя е и че единствения начин да отгатна какво мисли за мен, бе по развеселените й гримаси, докато говорехме за заминалата ми бивша приятелка, ме караше да се вълнувам от този контакт повече от обикновено. С нетърпение очаквах да се подиграе за пореден път на измислените драми, в които сам се вкарвах и в които вярвах до безумие. И това не ме дразнеше; нещо повече – тя беше очарователна, докато аз бях отчаян.

Скоро и нейният език се развърза, макар да подозирам, че го стори по-скоро, за да не се чувствам унизен от прямостта си. Осъзнах, че и на нея не й е било никак лесно, ала тя си беше намерила своя начин да се съхрани и да контрастира тъй ярко на фона на всички тъжни хора... Грееше и в момента и до мен достигаше от топлинката, която тя така безусловно отдаваше. Всичко останало беше без значение.

Тринадесет часа мина и двамата побързахме да си поръчаме обяд. Хората се тълпяха пред вратата, току-що излязли в обедна почивка, а ние имахме щастието да сме заели единственото сепаре и не искахме да го делим с други. Не се налагаше и да се сблъсквам с поредната вълна на студ от страна на сервитьорката, защото колежката, която я бе сменила, ни се радваше, и не бе ни най-малко недоволна от живота. Е... вярно, не беше станала в 5, но на кого му пука.

Беше ми неописуемо леко и ставаше още по-леко с всяка следваща дума. Не се изискваше особено усилие, за да говоря с Лора, защото така или иначе още преди три часа бях свалил козовете си на масата. А тя искрено се забавляваше от всичките ми мисли, дори тези, които преди можех да се закълна, че намирах за трагични. Смехът й бе заразен, а мимиките й не напомняха нищо, което някога съм познавал. Бяха твърде естествени.

Сигурно бях зает да се наслаждавам на чертите й или пък тя ме беше повлякла толкова надълбоко в разговорите ни, че аз действително загубих представа за времето, но към седем телефонът ми иззвъня. Беше Петя, бившата ми изгора. Не вдигнах и нямах намерение да й се обадя след това. Но Лора явно откри нещо нередно в изражението ми, защото веднага изтръгна телефона от ръцете ми и забоде поглед в името, което светеше на екрана. За пръв път по лицето й се изписа някаква нотка на тъга, ала тя като че ли трепна за секунда и се разля в поредната лъчезарна усмивка.

Не бяха минали и пет минути, когато Лора ме помоли да ставаме, защото вече й ставало лошо, пък и не била спала от няколко дни. Аз се съгласих и се заех с плащането на сметката, докато тя отиде до тоалетната да си наплиска лицето. Когато се върна, изглеждаше много различно. Не мога да кажа кое точно бе променено в нея, просто го имаше. Излязохме от „Вчера” и огледахме почти едновременно горната и долната част на улицата, над която вече се смрачаваше. Мразя късите зимни дни.

Направихме няколко крачки към линията на трамвая и точно преди да пресечем, тя въздъхна и спря. Погледна ме за един миг, който ми се стори цяла вечност, помилва опакото на ръката ми с върховете на пръстите си, след което се обърна и побягна. Кълна се, умът ми крещеше да се затичам и да я настигна, но тялото ми не пожела да ме послуша. Останах вцепенен почти около минута, преди да забележа малката хартийка, която стисках в дясната си ръка. Значи това е правила в тоалетната. Сърцето ми заби ускорено, докато я разгъвах. Бях сигурен, че на нея трябва да бъдат поместени мястото и часът на следващата ни среща.

„Мисля, че през цялото време те лъгах. И мисля, че няма да мога да се усмихна нито веднъж повече, съжалявам. Казахме си прекалено много.”

Тежестта във въздуха се завърна, само че този път аз се усмихнах. Горчилка.

Ех... Тъжни, тъжни хора.