The work is not suitable for people under 18 years of age.
Виждате ли: разумът, господа, е хубаво нещо, това е безспорно, но разумът си е само разум и задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия човешки живот заедно с разума и с всички приумици.
"Записки от подземието" Фьодор Достоевски
Понякога човек се усеща толкова самотен, че дори да е заобиколен от тълпа от хора, дори звъннът на чаши зад бара и тихата музика на групата в заведението не може да те откъсне от самотата ти. В моменти като този единствената ти надежда е да срещнеш някой друг човек и нещо да се случи помежду ви; някой който може да ти помогне, защото се нуждае от това, което и ти – истинска връзка с друг човек. Надяваш се, че този някой ще се появи, че просто трябва да го нямериш в тълпата. Това беше, каквото търсех в тази студена януарска вечер в бар, наречен Изгубеното Куче.
Седях на бара с чиния топено сирене Бри и чаша Каберне пред мен. Мислех си, че така е по-лесно да завържа разговор с някой. Този някой ще ме попита как е храната и нещата ще тръгнат оттам. Не обичах да съм с изваден телефон и да се ровя из интернет. Мразех да си играя с телефона, за да не се чувствам неловко, че съм сам. Поне докато ядях, бях там, телом и духиом, без да се опоитвам да избягам от ситуацията във виртуалното пространство. Така или иначе бях дошълм да общувам с хора, а не да се крия в Облака.
Седейки, навид спокойно по средата на пълната с хора стая сигурно представлявах любопитна гледка. Малка група от хора се беше събрала зад мен и говореха на висок глас. Самотен, много голям и много пиян мъж към трийсетте седеше отляво ми. С пиянии хора е трудно да се завърже разговор – освен ако и ти не си пиян. Обикновенно те искат да си кажат какво им е на душата, а не те изслушват. В този момент той си говореше сам, и аз реших да го оставя намира. Две млади жени прекалили с грима си говреха от дясно ми. Аз погледнах към тях с надежда и им се усмихнах, улових погледа на едната от тях, но тя не се заинтересува от мен и погледна обратно към приятелката си.
Мъжът от лявата ми страна стана и изчезна в тълпата. Млада жена взе мястото му. Загледах се в отражението ѝ в голямо огледало на стената зад бара. Беше облечена в плътно прилепнла вечерна рокля, която подчертаваше извивките на тялото ѝ. Роклята беше много хубава, но може би идваше малко в повече като за това място. Жената имаше красиво лице, заобиколено от гъста черна коса; големите и, бадемови очи изглеждаха мистериозни. Външните ъгълчета ан устните ѝ бяха леко извити нагоре, даващи вшечатление, че тя сякаш се подсмихваше на нещо понятно само на нея.
Жената забеляза, че я оглеждам и се обърна към мен.
- Здравей!- поздрави и ми се усмихна.
- Здравей...съжалявам, че се бях вторачил така“ - извиних се аз. - Няма проблем. Бар е все пак. Човек може да се вторачва отвреме-навреме, нали? Казвам се Ани.
- Робърт.
- Имаш интересно ястие пред себе си, Робърт – забеляза тя.
- Би ли искала да опиташ?
- Защо не – каза Ани. Тя намаза малко разтопено сирене върху малко парче сухар, но аз я спрях.
- Чакай.
- Какво има?
- Трябва да сложиш малко от сладкото и орехите отгоре. Вървят заедно. Без тях не е същото. Иначе изпускаш от цялостното преживяване.
- Цялостното преживяване. Харесва ми – каза Ани около хапка. - Та каква е твоята история, Роб? Какво правихш в бар, като този, над „холистично“ ястие като това пред теб. Защо не се напиваш или може би чакаш някой?
- Хм. Честно казано, по съм в настроение да завържа разговор с някой. Чувствам се самотен тази вечер“ - вдигнах рамене и я погледнах с усмивка, която би трябвало да обасни по-добре от думите ми.
- Странна птица си, да знаеш. Едва ли много хора биха го казали така. Не е много популярно...
- Какво не е популярно?
- Да си самотен. - каза Ани – не е прието да се спопделят такива неща. Особено на човек, който току що си срещнал. Хората могат да се почувстват неловко.
- Не искам никой да се усети неловко. Просто искам да си поговоря. Предполагам, че доста повече хора тук се чувстват ссамотни от тези, който биха си признали.
-Хм.
- Мисля, че подхожда на мястото на бара, нали?
- Какво имаш впредвид?
- Самото име – Изгубеното Куче. Право в десятката!
Ани се засмя. Явно я забавлявах:
Значи се имаш за изгубено куче?
- Предполагам. Поне така си с представам. Представям си този бар като място където самотни изгубени кучета се срещат над чаша бира и чиния с разтопено сирене, за да си поговорят. - отбелязах и се огледах наоколо, сякаш исках да видя други изгубени кучета. Самотен човек в староо, изтъркано яке бе седнал от дясната ми страна и бавно отпиваше от чашата си. Изглeждаше загубен в мислите си.
-Романтик си, знаеш ли? - засмя се Ани. - Това място е бар за юпита. Идват тук след работа, облечени в сивите си униформи в петък вечер. Рядко някой ще вземе да откровеничи. Трябва да отидеш в някоя кръчма. Кръчмата е мястото за откровеничене.
- Е, не може да отречеш, че водя откровен разговор сега, нали? -отговорих ѝ – Не съм в настроение да си говоря с алкохолици или да се сбия с някой. Още повече този бар е близо до апартамента ми. - Реших да сменя темата -Какво правиш тук, ако толкова не ти харесва?
Ани взе хапка от сиренето – с орехи и сладко отгоре и каза:
Чакам за един приятел. Гаджето ми. Бившото ми гадже. Скъсахме, разбираш ли. Той обича да идва тук. Искам да го видя.
-Аха. Да разпалиш искрата?
- Нещо такова. Е, каква е твоята история. Разбирам – самотен си. Това е симптом. А историята каква е?
- Не искам да те натъжавам.
- Да ме натъжиш? Как?
Помислих за момент. Искаше ми се да споделя с някой това, което ми беше на душата. Да се разтовяря, така да се каже.
- Един вид умирам.
- Разбира се. Всички умираме. Животът е процесс ан постоянно умиране- тя каза с усмивка.
Помислих малкок, върху това. Права беше, разбира се.
- Имам рак. - казах, любопитен да разбера как ще реагира. Изразът на лицето ѝ не се промени, но беше вседе пак изненадана. Зениците ѝ се свих – или поне така ми се стори. На какво ли се натъкнах – сигурно си мислеше. На никой не муи се ще да чуе някой да се оплаква , че има рак. Отговорът ѝ ме изненада.
- Какъв е ракът?
- Една бемка стана ракова. Маланома. Махнаха я, но може да се появи отново.
Тя отпи от чашата си с бяло вино и ме погледна.
- Значи това е твоят номер?
- Моят номер?
- Да – да казваш на хората, че умираш. Ти си излекуван. Само си търсиш състрадание. Това е доста гадна тактика за това, да знаеш.
- Хахаха, нима мислиш, че е това. Докторът ми каза, че е възможно да се появи отново. Макар и не много...
- Не мислиш ли, че вместо да се шашкаш дали ракът ще се появи или не е по-добре да си живееш живота пълноценно. Веднъж щом си имал рак би трябвало да оценяваш повече.
- О, оценявам го. Това което ме шашка е че някога животът ще свърши. Това си е доста страшно. Иначе се опитвам да го водя пълноценно.
- Как по-точно?
- Пиша най-вече. Завършвам книга. Споделям неща, така да се каже.
Тя ме погледна любопитно.
- За какво е книгата?
- Автобиография. Искам - ако умра скиоро да я изпратя на бившата си приятелка. Разбираш ли, много я нараних навремето. Исмкам да ѝ обясня защо.
- Защо не ѝ кажеш сега?
- Мисля си, че тя няма да ми обърне внимание. Ако , виж, бях умрял от рак – или нещо друго, ще ме вземе насериозно и щем я прочете. Не че е кой-знае какво четиво, но обяснява добре някои неща – включително, защо я нараних така.
- Разбирам.
- Извинете – каза мъжът от дясната ми страна. Вниманието ми се премести на него. Той беше съсухрен чичко с бяла коса. И якето му беше бяло, мръсно, смачкано. Приличаше му. Вонеше на цигарен дим.
- Човек не трябва да се шегува с такива сериозни неща като рака.
- Кой се шегува? - попитах изненадан.
- Вие, разбира се. Шегувате се толкова леко. Жена ми почина от рак – няма и два месеца.
- Съжалавам – промълвих и замълчах.
- Какъв рак? – попита Ани.
- На белите дробове. Беше пушач. Тя спря да пуши, когато го откриха, но не помогна. Беше късно, предполагам. - мъжът поклати глава тъжно.
- Жена Ви е починала от рак на белите дробове, а Вие продължавате да пушите. Не разбирате ли, че може също да се разболеете ако продължавате така – попита Ани. Тя сигурно беше доловила миризмата на цигари лъхаща от мъжа. Той замълча и се загледа в барплота пред себе си.
- Обожавам да пуша...или може би не чак дотам но все пак го правя. Това е вид наркомания. Намирам го за невъзможно да спря. - погледнах любопитно мъжа. Беше ни казал, че се шегуваме с рака а неговото собствено пушене, имайки предвид историятс му беше най-голямата шега, която някой можеше да си направи не само с рака, а с живота си. Обърнах се към Ани и продължих разговорът оттам, където бяхме прекъснати:
- Разбираш ли, сега съм здрав не ми трябва нищо такова – да се извинявам, изповядвам и прочее. Няма да ме вземат и насериозно. Но като си мисля за моята евентуална смърт през прзамта на емейл изпратен постсмътно до бивша любов – де да знам, кара ме да се чувствам по-добре.
- Ти не си добре – каза Ани и се огледа наоколо. Видя някакъв мъж в една група застанала настрана от нас и тялото ѝ се напрегна.
- Кой е той?- попитах я.
- Бившият ми. Трябва да говоря с него. Извинявай. - преди да мога да отговоря тя стана и отиде при него. Поздрави го с прегръдка и започнаха да си говорят. Стана ми малко кофти – Ани ми харесваше, но какво да се прави. Кимнах на барманката – дваисет-и-нещо-годишна брюнетка.
- Чаша вино?
- Не. Моля, сипи нещо по-силно. Уиски. - избрах си марката и отпих голяма глътка, когато ми подаде чашата.
- Определено оценявам живота повече сега. - обади се мъжът до мен. Съвсем го бях забравил. Обърнах се към него любопитно. Той самият пиеше уиски и говореше взирайки се в дъното ѝ, сякаш се мъчеше да намери истината за живота- този и онзи, който следваше, ако въобще имаше такава истина и не беше само този живот, който имахме да изживеем. - Радвам се на малките неща. На своята собствена комапния. Приемам се повече такъв, какъвто съм. Човек трябва да се оприеме таккъв, какъвто е, за да живее, нали? - каза и вдигна очи към мен.
-Предполагам. Но какво има толкова да се приема?
Какво ли? Всичко. И доброто и лошото. Човек трябва да приеме всички страни на съшщността си. На всичко! Така намира един вид спокойствие. Така може да продължи напред. Приемаш това което си и чак тогава можеш да го промениш. Единственият нмачин да промениш това, което си е да се възприемеш за товва, което си, изцяло.
Не е зле, старче.-помислих си. Звучеше ми като нещо от книга на Карл Роджърс. Сигурно мъжът бе чул фразата от терапевта си. Не очаквах от него да е много дълбокомислен, а това си беше същинска мъдрост. Надали беше способен да я е измислил сам. Замълчах, за да му дам шанс да продължи.
- Смъртта на жена ми ме удари жестоко. Животът ми беше постановка. Не разбирах себе си, не наистина. Сега разбирам. Преди да почине жена ми, пиех много. Сега – само отвреме-навреме. Бях лош към нея. Когато тя умря се ужасих от това колко лош бях към нея. Бях лош към нея, мен и други хора. Сега съм различен.
- Е все пак, пак си лош спрямо себе си, пушейки. Не си добър към тялото си, нали разбираш?
- Промених се. - продължи мъжът, все едноп не го бях прекъснал - Сега мисля не съм толкова зъл. Спрях да пия по много и това беше част от проблема. Сега само пуша. Защо ли, ще попитате? Ясно ми е, че такъв мой избор е неправилен и все пак го правя. Не знам. Ако винаги избирах това което е правилно, сигурно не бих бил аз, а някакъв робот. Предполагам да си човек, а не робот се състои в това понякога да правиш погрешния избор.
Студена тръпка премина през тялото ми. Имаше нещо съдбоносно в думите на мъжа. Погледнах наоколо. Нови групи от хора се бяха образували в пространството зад мен. Ани говореше с приятеля си. Когато привлекателна жена мина покрай тях, очите му се впиха в задника ѝ, а очите на Ани прогледиха подледа му, после се обърнаха към ме. Усмихна ми се с тъжна усмивка. Не прави лошия избор, Ани!- помислих си, но знаех, че тя вече го беше направила. Алкохолът течеше във вените ми. Чувствах се добре, топъл изотвътре. Топлината се растилаше извън мен и като с четка на художник рисуваше действителността на платно с успокояващи, жълтеникави цветове. Знаех, че ми беше добре, така, както си бях. Допълнително питие нямаше да допринесе за настроението ми, дори напротив. Знаех го от собствен опит. И все пак се обърнах към барманката и си поръчаах още една чаша с уиски. Нищо не се случи. Изпих още една. Постепенно пространството около мен започна да се променя. Светлината все още беше жълта, но тъмнината в стаята сякаш се сгъсти. Някои рисуваше по моята топла картина със стъдени цветове. Блуждаейки около хората около мен погледът ми се спря на млада блондинка – двадесетина-годишно блондинче, облечено в черно – черна блуза и дънки. Красиво момиче. Взирах се в лицето ѝ докато ме погледна. По начинът по който ме погледна си пролича, че беше пияна. Тя дойде близо до мен и си почъча бира. Столът до мен беше зает, така че тя стоеше с бирата си до мен и се гледаше в голямото огледало отсреща. Бих предпочел да си говоря с Ани, но ех, какво да се прави.
- Здравей, скъпа – започнах разговорът. Знаех че звучи някак си гадно, но не ми пукаше. Чувствах се гадно. Тя се усмихна и се наведе над мен.
- Здравей. Видях, че ме гледаш – доста съсредоточено...
- Жалко че столовете са заети. Много ми се иска да си поговорим.- казах и се огледах наоколо. Тя погледна също, после затвори очи и изглеждаше сякаш спеше за момент.
- Може да споделим мястото ми, ако искаш?- предложих аз.
- Хахаха, да споделим място. Смешно си е. Защо пък не? - каза тя и седна на скута ми.
-Удобно ли ти е така? - попитах я.
- Доста – каза тя и потърка задниче в мен. Веднага се възбудих. Тя се потърка отново. Въпреки това, колко пиян бях усещах, колко пошло и порочно е това което се случваше. И все пак бях пълноправен участник в него. И аз не знам защо. Усещах, че в цялата пошлост ще намеря нещо истинско, нещо, което си тръгна, когато Ани стана от мястото си.
- Доста пияна ми се виждаш – отбелязах.
- Пияна и нещастна. Гадно ми е. При теб как е?
- Същото.
- Защо така – каза тя и обътна глава към мен. Дъхът и миришеше на бъчва.
- Ами например – имам рак. - казах.
- Ха – чух мъжът зад мен.
- О! Съжалявам. - опита се да бъде учтива но изглеждаше потънала в някакъв свой си свят. - Това ли е – имаш рак – опита да продължи разговорът тя. Изглеждаше сякаш имаше проблем с фокусирането на очите си – погледът ѝ бягаше по лицето ми.
- Ами също така се чувствам зъл сега. Какво ме прави това, как мислиш, прави ли ме това човек, а не робот?
- Човек? Нещастен човек, може би. - тя се наведе до ухото ми и гърлено каза - Аз също се чувствам лоша сега.
Преместих ръката си между краката ѝ.
- Хей - усмихна се тя и стисна бедра, после се отпусна. Потърках я бавно отпред.
- Нямам рак наистина, знаеш ли – казах прегракнало в ухото и.
- А? Тогава защо казваш, че го имаш?
- Имах, но се оправих. Засега. Странно това, че го имах ме почувства наистина жив. По-жив в сравнение с това как се чувствах преди.
- Да, ти ми се виждаш доста жив сега – каза тя и ме целуна по устните.
- Е каква е твоята история? - попитах аз. Тя само махна с ръка. Изглеждаше просто някакво студентче, без история. Просто се беше напило от немай къде и му се искаше да преспи с някой. Това ме устройваше напълно.
Целунах я. Погледнах наоколо. Зад мен помещението се беше поизпразнило. Ани стоеше сама между останалите посетители. Изглеждаше нещастна. Приятелят и никъде го нямаше. Може би би било правилно да отида при нея, но аз избрах да си тръгна с блондинчето.
- Искаш ли да ти взема такси? - попитах я, надявайки се, че ще ме покани с нея.
- Няма ли да дойдеш с мен? Живея на една пресечка оттук. - нещата вървяха добре. Изведнъж осъзнах, че не я бах попитал как се казва. Нямаше значение. И без това не бяхме говорили много.
- Разбира се – казах, платих си сметката и тръгнахме към вратата. Поддържах я през кръста, за да не падне, защото се заваляше.
Вън, студеният въздух ни ободри. Осъзнах, че се усещам доста нещастен, но все пак исках да преспя с блондинката. Ти изглежда имаше същото намерение. За момент се зачудих отново каква ли беше нейната история, но пък не ми пукаше достатъчно, за да я попитам.
Докато вървяхме или по-скоро се тътрузихме надолу по тротоара минахме покрай паркирана кола. Някой беше забравил жива орхидея в малка купичка с пръст на покрива на колата.
- Виж – посочих с пръст на блондинката, която ходеше полузаспала, с поглед забит в краката си.
- Цветенце! Помочни ми да го знеса у дома.
- Сигурно е замръзнало. - казах аз.
Тя се приблизи до орхидеята и докосна цветовете ѝ.
- Жива е. Още не е замръзнала. Току-що са я изкарали. Сложи я под палтото си и я донеси до апартамента ми. Моля те!
Направих, както ме помоли. Продължихме да се влачим напред.
- Защо толкова ти пука за скапаната орхидея? -казах тогава.
В началото тя замълча но след това тихо каза:
- Брат ми замръзна досмърт преди месец. Напи се и заспа навън. Сутринта мама го намери. Не беше успял да изкачи две стъпала до предната врата.
Изчаках, задържал и дъха си, в случай, че искаше да каже още нещо. Не продължи. Това беше всичко. Така че продължих да се влача до нея такъв какъвто си бях – пиян и без рак. Не можех да си помисля да кажа нищо, за да ѝ отговоря. Сега тя си имаше съпътстваща история и разбирайи я по такъв начин, в състоянието в което бях я правеше още по-трагична. Помислих си как си ядях сирене със сладко само преди няколко часа. Колко пълноценно се чувстваше онова изживяване. Това сега не се чувстваше така, ни най-малко. Светът се беше разчупил на малки късчета лед. Вървях в тъмнина и лед към тъмнина и лед. Единственото нещо, което ме спасяваше и ме караше да се чувствам по-добре беше орхидеята, която усещах до гърдите си. Може би беше защото беше жива. Хванах се за тази мисъл. В края на краищата аз също бях жив, нали? И моята компанйонка, също. Когато го разбрах това ме накара да се почувствам по-добре и прегърнах моето блондинче, чието име не знаех, през кръста със свободната си ръка. Продължихме бавно, един до друг, заедно по заледения, притъмнен тротоар.
© Роско Цолов All rights reserved.