/криминален разказ/
Как си, скъпа? Сигурно по-добре – болките отминали, успокоение и примирение, вече те унася… Не се тръшкаш, не се мяташ, даже не се въртиш… И най-важното – най-после си млъкнала…
Позата ти е хубава – отпусната, говореща ясно… Следователят ще е доволен – от пръв поглед се разбира какво е станало… А патологът ще се порадва на хубавия терен за работа…
М,да – а моята чиния е изстинала… Всъщност, не е точно моята. Предполагам си разбрала, че направих най-простото и ефективно нещо. Което ти не очакваше, нали? Смяташе ме за наивен глупак. Но не бива да съдиш така леко само от факта, че се ожених за теб…
Трябваше ти не мъж а съпруг. Удобен съпруг. Като домашните прибори – да използваш и прибереш в шкафа. Най-много да го покажеш на приятелките си, да се похвалиш как си ме дресирала и… Отново зад вратичката…
Мммм… Днес си надминала себе си. Така ухае манджата… Само дето няма да я опитам. Не бива – ще разваля красивата картинка, а и ще предизвикам съмнения в следователя и лекар ...