В село Воденичане живее седемдесет и осем годишната баба Иванка. Това малко местенце лежи в пазвата на Югоизточна България, предлагаща невероятни гледки, които се запечатват в съзнанието.
         Животът на тази стара жена представлява низ от върхове и падове. В зенита на своята младост прекъсва образованието си, което ѝ струва много, но времето налага окови върху мечти и амбиции. То е като суров бирник, желаещ да руши благосъстоянието и психиката на хората.
         Работете, за да успеете в живота. – Повтаряше им не един учител.
         По време на нейните ученически години образованието е важно, но за някои остава непристъпна цел. Било е лукс, желан от много, но получен от малко.
         В поредна топла утрин на месец май тя се буди в малката си къщичка. Самотният живот е тежко бреме, което носи на плещите си, но годините са излекували раните от болките и разочарованията.
         Пред очите ѝ се разкрива позната гледка- тучна градина, в която се преплитат красиви цветя и хранителни култури, които ще послужат за зимнина. Слънцето е прокарало плахите си лъчи право върху лицето на красивия ѝ двор. Птичките чуруликат в приятна за слушане мелодия.
         В душата на баба Иванка всичко е равно- като че ли животът ѝ има образ на повърхността на замръзнало езеро. Буди се, за да стане свидетел на поредния еднообразен ден. Вече дори самотата не ѝ тежи.
         Тя започна да върши всекидневните си дейности- подготвяне на закуска, работа в градината, обяд и отново работа, бе усвоила механизма им на извършване до съвършенство.
         - Иванкее, Иванкее! – Звучно се провикна съседката ѝ.
         Старата жена остави мотиката си, след което възкликна:
         - Идваам, идваам!
         На вратата я чакаше Недялка. Тя имаше типична за селянка фигура- дребна на ръст, но корава като физика. Можеше да повали едър мъж.
         - Ко прайш? – Зададе мълниеносно въпроса си Недялка. Като че ли той изскочи сам от нея. – Пак ли бачкаш?
         - Да. Има много работа за вършене. – Отговори баба Иванка.
         - Няма да влизам. Дойдох да ти кажа нещо... Соломонския починал...
         Смърт! За кой ли път тази черна вещица отнемаше нечия селска душа! Хората не се страхуваха от нея. За тях те бе нещо съвсем естествено и очаквано.
         - Лека му пръст. – Наруши тишината тъничкият глас на баба Иванка. – Ще ходиш ли на погребението?
         - Там отивам. Ти няма ли да дойдеш?
         Самотната жена се замисли. Погребение или работа? Трябваше да направи тежък избор.
         - Не мога. Няма кой да свърши работата ми. Запалѝ свещичка заради мен.
         - Добре. Хайде, довиждане.
         Недялка пое по изпълнения с дълбоки дупки път. Масивната ѝ фигура ставаше все по- малка- като че ли бе омагьосана.
         Обзета от душевни терзания, баба Иванка се върна към задължението си. ,,Ела и работи!’’, сякаш ѝ заповядваше огромното пространство.
         Старицата насочи поглед към ясното небе, по което не пътуваше нито едно облаче. Сякаш съзерцаваше бисерните води на морето.
         В синьото блаженство се рееше душата на Соломонския. Високо. В една друга земя. Далеч от всичко и всички. Вечна.
         - Ех, Соломонски, Соломонски! Лека ти пръст. – Въздъхна тя и се върна към вечното си задължение.