Не знам какво да пиша...

Знам какво да кажа за да се оправдая за слабостта ми в такива моменти... знам какво да напиша, за да опиша една красива илюзия, с която ще се залъжа, че на сутринта всичко ще е наред... онова парещо чувство ще изтлее...

Свикнах да укротявам бурите в мен, защото попаднах в тихи води... и се чувствам добре... Мога да видя дъното без да се удавя... мога да плувам без да се страхувам от силата на течението... намерих покой... Мойте страхове и хаотичните ми мисли не се побират тук... Тук се зараждат нови ветрове... изливат се водопади от цветове... Силни и поглъщащи всеки трепет, всяка дума – правилна или закъсняла, всеки поглед,всяка капка страст... всяка лутаща се сълза или копнеж...

Обичам да обединявам противоречия... Обичам да се изгубвам в тях и да излизам разтърсена от силата им всеки път... Усещам стихиите в мен как вилнеят и ме разпиляват... Всяка сутрин в мен се ражда звезда и през нощта застива недооценена... недогледана... оставяйки ми сиянието си...

Светлината скрива сенките... Светлината дава обещания,които мрака отрича, присъствайки в нея... Всички тези съзвездия са така сплотени в студенината си... Така красиви и така далечни едни от други,но именно там е красотата, може би... в далечината... В желанието за близост... Във вечния бяг едни към други, който същевременно им напомня, че съвършенството е всъщност в разстоянието... Когато не е докоснато, а само мечтано... Когато няма край и начало, а времето само разгаря огъня... на вечния ден и вечната нощ, които се сливат... бягайки един към друг... Те изживяват съвършенството си в залеза... А извинението за далечност идва с изгрева... и тази вечност тлее и се разгаря... тлее и се разгаря... всеки ден... всяка нощ и така завинаги... тя е жива...Копнежът за сливане е всъщност нейната постигната вечност... Тук, в света на преходните мечти,на забравените обещания и на забързаната любов... В този свят има вечност... Усещам я... всеки ден и всяка нощ... Този неспирен кръговрат и така горчив и така сладък... чак нагарча от хармония...

Раждаме се... плачем... опознаваме... страхуваме се... рискуваме и прохожда ме... падаме и втори път изправени вече се учим да вървим все така... по правилния път... Този, който ни е показан в началото... помним падането, докато не се замаем от умението ни да контролираме крачките и дори препускането в този така подвластен и крехък свят... израстваме... рискуваме да обичаме... плачем... обвиняваме... страхуваме се... грешим и отново рискуваме да тръгнем... плахи в началото, но после пак така замаяни...

Каква хармония... хаосът е безвъзвратно впит в уюта... отблъскват се... отричат се, но и си принадлежат... гонят се, за да се докоснат до съвършенството... в своето разстояние... в своя копнеж...

Не знам какво да пиша...

Знам, че мога да пречупя думите си... за да станат по-нежни за душата ми... Мога да разгоря една илюзия, че на сутринта тези думи ще са глухи... И във вените ми отново ще нахлуе лудост... и вечност... и така до залеза... и така подвласна на лудостта, опиянена... разпръсната, аз ще плача гледайки изгрева и събираща,търсещи се съзвездия...

Така аз съм жива...

Завинаги...