За любовта и свободата

    „Беше тъмна и студена декемврийска нощ. Мъгла беше обгърнала гората, върховете на дърветата сякаш изчезваха в небето, а каменистата пътека в друго време, в друг свят ни отвеждаше и край сякаш нямаше. Гората беше пуста и самотна, окъпана от нежен декемврийски сняг, а листата докосваха земята, и нежни слова й шептяха...“

    За миг мислите ми отново се превърнаха в дремещо многоточие и дори заспаха за кратко. Направих си чаша силно кафе, за да ги събудя и учудващото беше, че се получи.

    Всеки може да започне да пише роман, но да започнеш да пишеш собствената си история - това вече е предизвикателство.

    Запалих цигара, тъй като творческият застой отново се настани между редовете, а и исках да пречистя мислите си. При всяка целувка с филтъра, усещах как устните ми пресъхваха, тъй като никотиновата отрова се вливаше в тялото ми. Цигареният дим замъгляваше всичко - чувства, мечти, надежди, но като димна стена между два свята ме връщаше толкова много време назад...

    „Да, както споменах вече - да напишеш собствената си история, ето това е предизвикателство.

    Неусетно мина времето, а още по - неусетно угасна цигарата ми и когато димът започна да се разнася картините, които идваха от съзнанието ми, под формата на спомени, започнаха да избледняват, докато накрая съвсем не изчезнаха. И аз, подобно на „малката кибритопродавачка“, запалих още една цигара надявайки се, че този път виденията ми ще са по-ясни, и дълги от една цигара време.

    И ето, че нещата се повториха: устните ми страстно, и жадно се изпиваха с цигарения филтър, докато никотинът се вливаше като наркотик в тялото ми, а димът замъгляваше съзнанието ми...“

    „... Захир на арабски означава видим, явен, набиващ се на очи. Нещо или някой, с когото сме в контакт, постепенно започва да изпълва мислите ни, докато в един момент вече не сме способни да се концентрираме върху нищо друго. Състояние, което може да се смята за святост или за лудост...“ - Паулу Коелю, „Захир“

    „Но аз не искам да пиша за тишината и нощта! Не искам да пиша за очите, събрали цветовете на небесната дъга! Не искам да пиша за красотата на сънно разпилените коси!“

    „Моят Захир няма нищо общо с романтичните метафори. Той си има име...“ - Паулу Коелю, „Захир“

    „Имаше толкова много неща, за които исках да пиша... Исках да пиша за моя Захир; за пъстрите й очи с най-зеления оттенък; за усмивката и смеха й; за любовните ни срещи... Исках да пиша за приликите и различията ни; за мечтите, които имахме, и споделяхме. Исках да пиша и за кървавите сълзи, които понякога се сипеха от очите ни; за отровните стрели, които се забиваха в сърцата ни; за разочарованията, и съмненията, които разяждаха душите ни... Защото, както вече споменах, нашата история е разказ за мъка и съжаление; за копнеж, и съкрушено сърце; за гняв и предателство, и за всички онези неща, които извисяват човешката душа, след което със засилка я разбиват в земята...

    Разбира се, не всяка приказка свършва с „Happy End“ или с „and they lived happilly ever after“.

    Изваждайки старите книги от скрина, покрити целите в прах и разлиствайки страниците на времето пред мен се открива съвсем друг свят. И толкова много спомени... Ужасно много спомени - някои хубави, други не чак толкова хубави, но все спомени, чувства и усещания, които ме карат с ръка на сърцето да си кажа:

    „... Приемам Захира, ще се оставя да ме отведе до светостта или до лудостта...“ - Паулу Коелю, „Захир“

    Случи се така, че моят Захир ме отведе на границата между лудостта и светостта. Място, много по-опасно, от което и да било друго; с усещания, много по - силни от каквито, и да било други...

    Влюбих се в нея истински и чисто, всеотдайно, и любовта ми към Нея бе за цял живот и бе само, и единствено към Нея... Влюби се в мен и тя. Не разбрахме кога станахме подвластни на чувствата, но това нямаше значение. Обичаше ме. Обичах я. Обичахме се. Истински. Всеотдайно. Страстно. До полуда. И няколко години по – късно все още е така... Аз я чакам да си дойде, тя ме чака да се прибера; нетърпеливо я посрещам на вратата, целува устните ми първо и веднага щом си дойде. Брояхме нетърпеливо секундите до нашите срещи. Любовта ни ни даряваше свобода!

    „Ето как започва още една любовна история. Между дивото куче с неговата смелост и сила, и кошутата, с нейната нежност, интуиция, грациозност. Ловецът и плячката се срещат, и се обикват. Според природните закони единият би трябвало да унищожи другия - в любовта обаче не съществува ни добро, ни лошо, няма ни съзидание, ни разрушение, има само движения. И любовта променя природните закони...“ - Паулу Коелю, „Захир“