Jul 24, 2013, 9:44 PM

Век след края 

  Prose » Fantasy and fiction
1058 0 2
4 мин reading

Годината е 2112.
    Живеем след Апокалипсиса. Точността в календара на маите бе поразителна. Луцифер се възкачи на Земята. Нищо не можеше да го спре. С цялата си армия от Ада той докара само смърт и страдание. Само мъка.
     Казвам се Гавраил. Бях един от ангелите на Рая, преди да отнемат крилете ми. Сега не ми остава нищо друго, освен да се крия из пещерите с останалите смъртни.
     Сто години минаха, откакто портите на Ада се отвориха. Преди това никой не вярваше в приказките за ангели и демони, за Рая и Ада. Сто години се борим и от сто години губим! Повечето от братята и сестрите ми дадоха живота си или просто станаха смъртни, точно като мен. Ще ме питате къде е Бог? Преди петдесет години Луцифер го плени и екзекутира пред погледите на всички ни. От тогава мнозина изгубиха надежда. Без Бог, без ангели, човечеството е загубено. Малцина са събратята ми, които все още са на бойното поле.
     Сега съм просто човек и като такъв си имам собствени проблеми. С какво да се изхраня например. Водата не е проблем, но храната е. В пещерите винаги се намира вода, но храната е друго нещо... Пък и трябва да сме внимателни, за да не се виждат посевите от въздуха. Щом има засято, значи има и хора. Луцифер вижда всичко!
Сега съм сам. Допреди седмица живеех с едно семейство – мъж и жена. Умряха. От глад. До последно пламъкът в очите им не изгасна – обичаха се толкова силно, че издъхнаха почти едновременно. Изкопах гроба им.
   -    Един! – ми казаха – За да останем завинаги заедно, един до друг.
       Имаше едно момиче – Мария. Беше преди десет години, а тя бе на двадесет. По-красиво нещо не бях виждал – като нежно цвете, което се нуждае от грижа, но не и от закрила. Черната ù коса падаше като планински водопад, а зелените ù очи бяха будни и красиви. Губех се в дълбините им. Силна и сръчна, тя се грижеше за баща си, както и за мен. Заминах месец след като я видях за първи път. Беше ме страх заради това, което ставаше с мен.
       Веднъж се осмелих да я целуна. Очаквах, че ще ме зашлеви. Вместо това хвана дясната ми ръка и я положи на гърдата си. Лявата на шията си, а тя самата вдигна ефирната си рокля и сплете крака около кръста ми. Не носеше бельо. Никой вече не носи бельо. Твърде скъпо и ненужно удоволствие. Това бе единственият път в живота ми, когато се отдадох на страстта си.
      Това с човешките чувства и емоции е още ново нещо за мен. Копнея за слънце  и вода, да галят кожата ми, а също и за Мария – единственият светъл лъч в 3500-годишната ми история. Млад съм в сравнение с Луцифер. Никой не знае точната му възраст, сигурно даже и той самият. Най-вероятно е по-стар от всичко наоколо – той бе един от първите ангели. Ако не бъде спрян, ще царува още хиляди години сред разрухата, която си е създал.
      Глобалното затопляне разтопи половин Антрактида. Ниските части на сушата са залети – милиони загинаха. Не сме виждали сняг от почти век. Сигурно така е по-добре. Иначе щяхме да измираме и от студ.
    Преди да си иде, Мария веднъж ми каза:
  -    Ако светът се промени и някой убие Дявола, искам да стана твоя жена. Обичаш ли ме достатъчно за това?
    Тя не знаеше какво съм – падналият ангел от приказките, който е загубил крилете си и всичките си способности. Обичаше ме такъв, какъвто съм – най-обикновен смъртен. Не ù отговорих нищо. Обърнах ù гръб и се опитах да я забравя. Не знаех какво ме пита. Не знаех какво е любов. Но сега знам. Това изпитвам към нея.
    Коледа е. Рождество Христово. Вървя сам през пустините на бившите България и Румъния. В дясната си ръка държа сребърен кол, намазан с кръвта на девица, убита при пълнолуние. От мен. Със същата тази ръка, която държеше гръдта ù – сега стиска оръдието за убийството на моя брат. И да се моля за чудо, няма кой да чуе молитвата ми. Погребах толкова братя и сестри, погребах собствените си криле, ще заровя и Сатаната!
    Стигам до лагера им. Виждам го – целият облечен в бяло и червено. Косата му е черна, а очите са като душата му – празни. Мъча се да не вдигам шум и тогава, на половината път, я видях – моята Мария!
    Бе вързана за дърво. Гола, с кървави китки и нозе, с подути устни, полуумряла и сигурно забравила коя е. Приближавам се още малко и виждам малкия белег на лявото ù бедро. Същото бедро, което целувах преди толкова години. Спънах се и паднах в краката ù. Вдигнах поглед, тя също отвори очи. Прошепна името ми, а аз ù казах, че отговорът ми е „Да!”. Обърнах се и видях  Луцифер до мен. Усмихна се широко и силно и ясно извика:
   - А въпросът какъв е? – изтръгна кола от ръцете ми, хвана главата ми в ръце и пречупи гръбначния ми стълб. – Наистина ли си мислите, че може да ме победите!



© Нели All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря Ви за хубавите думи. Това е първият ми подобен разказ. Радвам се, че Ви е харесал.
  • Много хубаво написан разказ, много увлекателен! Не познавам добре този жанр от литературата, но определено ми хареса.
Random works
: ??:??