Велик Ден


Широко отворената врата сякаш ми крещеше, сякаш ме викаше с таен шепот, доловим само за мен. От процепа се процеждаше тънка ивица светлина, като праг на изгубените души непосредствено преди смъртта.
В каничката ярката червена течност плискаше, приличаше на ален океан от кръв. Някой намушкал другия, някой пролял мъничко от тази на ближния си... какво толкова. Всички сме хора, а кръвта, кръвта ни събира и ни дели. Зависи от ситуацията. Ако обърнеш глава – цял океан ще видиш. А пред теб, пред тебе и капчица няма. Мистерията се оплита все повече и повече, обаче сега и ти си част от нея. И дишаш, и гледаш само червено наоколо ти…
СТОП!
Червеното е агресия, червеното е насилие, червеното е ужас, спри да го гледаш това червено, защото ще те погълне, ще засмуче всичките ти жизнени сили, ще те остави бездиханен и ще ти се смее... Същото това червено, със зловещия си кикот, връзвайки на панделка мозъчните ти нерви, стъпквайки червата ти из пода…
Няма повече да гледаме червено, не.

Купата яйца мълчаливо стои до мен, докато се боря с желанието си да погледна червения цвят. Яйцата мълчат, а пък червената боя пищи ли, пищи, ама така пищи, че гласът ù кънти в главата ми, забива пирони надълбоко и надълбоко…
Мълчат и сякаш ме осъждат. Слепци, които скоро ще умрат, без абсолютно никакъв шанс да възкръснат. Ама никакъв. Спасението е само за тези, които са извадили късмет. За останалите, незаслужилите, спасение няма. И никога не е имало, никога!
Мълчат, а сякаш ми говорят. Говорят ми, и колкото и да се опитвам да не ги чувам – полза никаква. Пироните все по-надълбоко затъват и скоро и най-изкусният хирург няма да може да ги извади. Защо се забиват в спомените ми, като избелели фотографии, забиват се в сърцевината на мислите ми и ги разяждат бавно – стъпка по стъпка, водеща към окончателния крах.

- Защо си тръгна? А защо остана?
- Нали щеше да си тръгваш? Какво правиш още тук?
- Бягството нищо не решава, нищо. НИЩО.
- И да не решава, нека бяга. Все някъде ще стигне.
Говорят и мълчат, мълчат и говорят, и си мислят, че не ги чувам. Все едно бездънната вода да не чува зова на океана. Наивници. Червената боя не ги чува още, обаче след малко ще се събуди. Ще се събуди и ще ги чуе и тогава ще съжаляват, обаче ще бъде късно.
Едно не разбраха. Червената боя никога не спи. Правят каквото правят, говорят каквото говорят, обаче накрая червената боя ще ги глътне целите.
И като се замисля, нямат право и да ме осъждат. Нека първо спазим обичая. Че ще бягам – ще бягам, това е ясно. От червената боя ще бягам. И все още тая надежда да изчезна, да ù се изплъзна, нищо че я виждам навсякъде.
Ама навсякъде – в онова джобно ножче, небрежно оставено на нощното шкафче на момчето, което утре ще стане сериен убиец. И в детския воден пистолет-играчка, насочен към русото хлапе – виждам в го в кръв, пищящо и въргалящо се в собствената си мръсотия. И в юмрука на онзи човек ей там, застанал в сянката… Утре ще е човекът-сянка.

Взимам едното яйце и го пускам в горещата вода. Пищи ли сега? Не го чувам? Пищи ли, мълчи ли… удави ли се вече? Червената жега го обгръща, прониква през черупката, запълва всяко празно място и го поглъща.
Вадя го. Перфектно. Лъскаво и някак странно блестящо, като морето след пороен дъжд. Като тиха утрин след буря. Обаче вътре ще е червено, боята го е просмукала, сигурна съм. Така е и с хората. Те винаги са гнили под маските, винаги са лъжливи под покривалото на заблуждението. Разядени, полумъртви, ала още живи, за да вгорчават живота на останалите около тях.
Изсипвам и останалите. Нека врат, нека се гърчат, нека ги боли. Без болка спасение няма. Може и да има, ама не е сладко. Нито за героя, нито за публиката. А ако публиката остане без удоволствие, къде е бил смисълът на спектакъла?

Великден. Велик Ден.
И червена боя.
Изсипвам вътре синя, за да заглуша повика на кръвта.

Изсипвам малко апатия в агресията.
Обаче… лилаво, лилаво получавам?
Не беше ли това май цветът на кошмарите?
Както и да е, вече е късно. Кошмар, агресия, може би все пак насилието ще остане в страната на сънищата. Нека изяде един, не всички. Кошмар – агресия.
Велик Ден за по-добро бъдеще.

СТОП.
Стоп на насилието и на червената боя. Може да ме търси, може да ме гони… аз пък ще се скрия добре. Колко ли още цветове ще трябва да добавя? Край, край, край на червеното… Нищо, че е като око, нищо, че вижда всичко, че чува стъпките ти, че чете мислите ти, че изсмуква дъха ти. Ти бягай. Може да те хване, ама може и да те изпусне. Само бягай. Останалото – Божа работа. Пък Великден е – може да извадиш късмет, може да подишаш още някоя и друга година.