Беше поредният студен ден в Царството на Сергерите, но днес беше по-различен ден. Днешният ден не беше като обикновените смразяващи дни в царството – днес беше празник. Празникът на краля. Този празник се провеждаше през 5 години на 22-рия ден от донеския календар. Всъщност самата подготовка за празненството беше доста по – дълга от самото празненство. Още от преди месец беше започнала подготовката, а днешния ден беше повече от важен за сергерите. Те празнуваха заедно със своя крал. Всъщност празникът на краля беше един вид празник на цялото сергерско царство. Всички излиза на площада в град Аксетополис и се забавляваха. Специално за празника бяха пристигнали гости от цялото сергерско царство и въпреки студенината на деня, той изглеждаше изключително приятен за всички сергери. Тълпата на централния площад с  Кулата на Сеян беше препълнен. Едмонт стоеше на огромната циментова площадка, която служеща за сцена и гледаше хората. Наблюдаваше ги. Изучаваше всички техни движения. Изследваше ги с поглед. Сред тълпата видя много познати лица – кансер Ривалдо, който управляваше източните земи на Сергерското кралство и неговата съпруга, и двамата бяха прилежно облечени и си говореха тихо помежду си. Така като ги гледаше Едмонт си мислеше, че те не са като сергерите. Не са като онези първобитни хора, които се интересуват само от ядене, пиене и секс. Те бяха различни. Бяха един вид аристократи. Въпреки че според Едмонт в Сергерското кралство нямаше подобна класа, ако имаше те щяха да бъдат най- видните и представители. Всъщност така като гледаше хората си Едмонт разбираше колко първобитни са те всъщност. Те не се интересуваха от нищо. За тях живота беше толкова лесен.

“Жалко!” – каза си Едмонт наум. Ако предците и ги бяха видели в този момент, щяха да се обърнат в гробовете си. Едмонт си спомни за това, което беше чел в древните книги. За това колко изтънчен и богат народ били сергерите преди и как всички отвъд Тъмното море и се кланяли. Как поробвали цели кралства и принуждавали царски дъщери да и бъдат съпруги, за да не опожарят цялата земя. Колко добри дипломати били и как винаги успявали да докарат полза от всички. В един момент Едмонт се обърна към хората и обходи всеки един от тях с очи. Какво беше останало от неговата древна, богата аристократична цивилизация? Какво беше останало от Великото царство на непобедимите сергери? Видя един селянин, който се опитваше да набута колкото се може повече еленско в устата си и беше целия омазан в сос и сякаш отговорът на въпросите, които си задаваше, стана лесен. Нищо! Сега сякаш пред себе си гледаше някакви неандерталци, които не разбираха и не се интересуваха от нищо. Как щеше да завладее Великото кралство с тези хора? Та те бяха просто някакви прости селяни.

Изведнъж, както преценяваше тълпата, Едмонт видя един човек, който не очакваше да види тук. Всъщност той не бе добре дошъл в това царство. Та той беше враг, какво правеше тук.Джордж Каспириан от Царски Земи. Син на Илайджа Каспириан.Ако някой го познаеше тук щеше да го набучи на кол веднага. Какво правеше тук на най- важния за Сергерите ден? Едмонт трябваше да говори с него. Трябваше да разбере какво търси един Каспириан в земите му. Какво иска? Едмонт  надигна дясната си ръка и кимна на един от слугите си да дойде при него. Той  отстъпи наред и с маршова стъпка се приближи към краля си.

-          Дидрик, виждаш ли онзи мъж там? – прошепна в ухото му Едмонт, посочвайки Джордж

-          Да, ваше величество – отвърна Дидрик, като се обърна в посоката, която му показваше Едмонт

-          Отиди при него и му кажи, че след речта ми по случай Празника на краля ще го очаквам в Желязната зала.

Без да направи какъвто и да било друг жест, Дидрик слезе от циментовата сцена и се запъти към Джордж Каспириан. След като приближи до него и му каза заръката на господаря си, Джордж направи онази физиономия, която хората правят, когато сякаш само са очаквали нещо да стане и след като то се е случило, са радостни от този факт. Точно така, Джордж очакваше, че аз ще го забележа сред тълпата. “Всъщност това е и искал. Искал е да прикове вниманието ми.” – каза си Едмонт. Но какво иска Джордж? Трябваше да говори с него незабавно.

Едмонт се надигна бавно от трона си и пристъпи напред. Нямаше търпение да изнесе речта си за да може да се махне от цялото това тържество. Всъщност като се замислеше сега това всъщност не беше тържеството на краля, това беше празненството на глупавите сергерски селяни, които само търсят причина да се напият, а този ден и я даваше. Трябваше да изкажа речта си набързо и да отиде в Желязната зала за да разбере какво търси тук Каспириан.

-          Saskiriasi! – започна речта си Едмонт на стар сергерски език. Всъщност повечето хора в Сергерското царство знаеха единствено тази дума на родния си език. Означаваше “Хора!” и беше думата,  с която започваше абсолютно всяка кралска реч на Празника на краля. Това беше нещо като стар сергерски обичай.

След като чуха това, всички се обърнаха, оставиха всичко, което правеха и погледнаха зорко краля.

-          Благодаря ви за този прекрасен ден. Благодаря ви за почитта, която ми отдавате и за това, че сте ми верни. Както всички знаете, сергерите са хора, които не се предават лесно и се борят докрай. Сергерите не са хора, които могат лесно да се откажат и да оставят да бъдат поробени. Точно поради тази причина те никога не са били поробени. Сергерите са хора, които са водили стотици битки и войни и имат огромни територии извън Тъмното море. Територии, които и принадлежат и до днес. Територии, за които ние ще продължим да се борим, и които рано или късно ще получим. Скоро ние ще напуснем Великото Кралство като победители, не като победени. Ще убием всеки, който не се склони под нашия меч и ще покажем на Неблагословените, че те не могат да ни държат като птици в кафез. Защото ние сме свободни. Защото ние не позволяваме някой да ни тъпче. Ние не сме като тях. Ние не сме някакви роби. Един ден ще избием всеки Неблагословен и ще завземем Великото кралство. Ще покажем, че никой не може да ни уплаши, нито да ни сломи. Защото ние сме Сергерите. Ние сме родени победители, а не роби и ще се борим за свободата си докато сме живи.

След като завърши речта си, Едмонт се изправи още по-гордо и получи буря от аплодисменти и скандирания. Даде и точно това, което искаше. Даде и нещо, в което да вярват. Нещо, за което да има смисъл. Даде и причина да не се бунтуват. Даде и надежда. Дали това, което и беше казал в речта си, щеше да стане реалност, дори самият той не знаеше. Дали сергерите щяха да надвият Неблагословените и да завземат Великото кралство, също никой не можеше да знае. Едно беше сигурно – един ден сергерите щяха да напуснат земите на кралството. Независимо дали щяха да бъдат победители или победени. Един ден те щяха да се върнат в земите си отвъд Тъмното море и най-накрая да се освободят от оковите, които и налагаше кралството. Едмонт бленуваше за този ден. Нямаше търпение той да дойде. Нямаше търпение да види земите извън Сергерското кралство и извън Тъмното море. Само че още не беше сигурен дали щеше да успее да се наслади на красотите, които има извън Тъмното море. Не знаеше дали ще можеше да го доживее. Все пак с речта си той даде надежда не само на сергерите, даде надежда и на самия себе си. За кратко дори сам си повярва на всичко това, което каза. Вярваше, че сергерите ще успеят да се измъкнат от Великото кралство. Все някога.

След около 5 минути виканията и скандиранията – “Да живее кралят!” утихнаха. Сергерите бяха получили това, което искаха – надежда. Денят сякаш стана малко по- топъл. След няколко минути мъглата, която беше надвиснала на Царството на сергерите, се вдигна. Изведнъж слънцето се показа над най-високия връх на Драконовата планина и опари с топлите си лъчи снега, който се беше насъбрал. Всички продължиха с празненството. Лъчите на слънцето продължаваха да греят и да огряват целия площад в Аксетополис. Беше празник. Празникът на Сергерите.