Макар и от лампата, светлината падаше по перфектния начин върху лицето на Мартин. От черните му очи не бе останала и следа – сега Леа зяпаше в този интересен шоколадов цвят, който се беше получил.

-         Ехо? –той е погледна въпросително и размаха ръка пред погледа й.

-         Да! Да, аз съм Леа- отвърна тя, сепната.

-         Супер, викни брат си, че съм оставил разни неща в колата, пък сам няма да мога...

-         Аз ще ти помогна- прекъсна го Лея. Застана до него и го изгледа изпитателно.

-         Ъъъ, не мисля, че си подходяща...- започна да палтечи Мартин. Бинго. Тя го притесни.  Сивкаво зелените й очи се бяха впили строго,  но и някак влудяващо секси в него. А това допълнително го обезоръжи.  След известно мълчание, Леа прекъсна тишината:

-         Ще приема това за зов за помощ. Заведи ме до колата.

-         Тя.. тя е отпред. – Мартин се ядосваше на себе си вече. Как можеше така лесно да се поддава? Не я познаваше така добре, даже не я забелязваше в училище, а сега тя го върти на малкия си пръст. Нямаше намерение да се даде така лесно.Стисна зъби. – След вас, госпожице – и я подкани с жест.

От друга страна Лея усещаше у себе си изблик на увереност.По принцип не беше така смела(а може би пък не го забелязваше преди?) с момчетата, но някак сега усещаше своя магнетизъм и искаше за го използва. Тя тръгна напред, а момчето след нея я последва като кученце. Или може би пък като подлуден от хормони звяр...

-         И така решихме днес да направим купонче- усмихна се Оливър.

-         Хубаво е, че се възползвате, когато родителите ви ги няма – въздъхна Лора. – Жалко, че и аз не мога така – и го погледна с лека горчивина.

-         А, споко, все ще ти падне да останеш сама.

-         Не, няма. Знаеш какво работят родителите ми все пак...

-         Искаш ли още нещо за пиене? – попита Оливър.

-         Не, не. Може би по-късно. – стрелна го с поглед- Може ли да те питам нещо важно?

-         Да, разбира се.

-         Ама нека да сме насаме, тука има прекалено много хора.

Тя тръгна нагоре по стълбите, а Оливър я последва недоумяващо. Е, явно сега можеше да се възползва от момента да я попита дали иска да са гаджета. Защото не бяха. Но защо тя зави към неговата стая, коридора беше достатъчен!?

Лора спря и се обърна. Оливър беше унесен, та леко се блъснаха на вратата на стаята му. Тя го погледна и го награби така, сякаш не беше виждала момче от месеци.  Започна с груба, но страстна целувка. Оливър не осъзнаваше какво се случва, даже не знаеше какво точно да прави. Не очакваше това, всичко друго но не и...

-         А сега и въпроса ми- каза Лора провлачено. – Имаш ли презервативи?

Този въпрос сякаш уцели Оливър по главата. Сериозно ли?

-         Не, нямам – отвърна той леко кисело.

-         Оф, що за момче няма, при положение че прави купон и кани момиче.

-         Да, но аз нямах намерение да спя с теб.

-         Оу, да бе. Тука излъга- каза невярващо тя.

-         Имах други намерения...- и той погледна към пода. – Лора, виж, не искам отношенията ни да започват по този начин...- той търсеше думите.- Аз...знаеш, че те харесвам много. И искам да не съм като останалите, с които си била досега. Искам да си моето момиче.

Лора остана вцепенена. Това бяха може би най-милите думи, които й бяха казвали...май изобщо. Досега всички момчета я изоставяха след секса или я търсеха за това. Но никога досега не беше виждала момче, което така искрено й каза всичко, даже виждаше в очите му неговите чисти намерения.

-         И аз го искам – каза тя и не скри радостта си. Прегърна го и седяха така доста време. Сърце до сърце.

-         Коя е твоята кола, казваш? – попита Леа и се обърна към Мартин.

Но той нито приемаше, нито предаваше. През цялото време, докато отидат до колата(което не беше много, на него му се стори безкрайно дълго) той я запаше и не можеше да й се нагледа. Това парче трябваше да бъде негово – тези очи, тези крака, този гръб и надолу...

-         А, е тази там... – усети се той и посочи колата си. Нищо особено не беше, но вършеше добра работа. Беше я купил втора ръка, но въпреки това изглеждаше не чак толкова използвана.

Двамата отидоха до колата. Мартин извади две бутилки и й ги подаде.

-         Ти ще носиш това, а аз останалото.

-         Моля? – възмути се Леа. – Я ми дай поне и малко от яденето да нося!

-         После да не се оплакваш, че е тежко.

-         Не, няма!

Той й подаде два плика и я погледна в очите. За миг сякаш всичко замръзна, сякаш бяха само двамата. На връщане към къщата не си обелиха и дума.  Тя вървеше напред и усещаше погледа му върху нея. Той от друга страна я гледаше като хищник плячката си.  Когато влязоха в къщата, Леа видя брат си и Лора хванати за ръка.

-         Ай, много сте сладки двамата! – каза тя.

-         И вие също- каза Лора и погледна към нея и Мартин.

Мартин пресви очи и я погледна злобливо.

-         Какви сме си един на друг, си е наша работа- и се запъти към хола.

Леа беше като тресната и погледна към Лора и брат си. Гледаха се неразбиращо известно време, но като видяха, че не могат да си кажат нищо, се оставиха. Музиката вече беше доста надута, но пък като че ли всички хора, които бяха поканени, не дойдоха. Или поне дойдоха важните, другите явно са решили да попруснат. Оливър обаче бе доволен, че не са на макс, иначе просто бдителният му поглед щеше да се разкъса из къщата и щеше да се чуди кое да варди по-напред. Всичко ценно бе прибрано, но му се струваше, че нещо на самата къща й липсва. Леа също имаше това усещане още от преди да почне купона, но нямаше си на идея откъде идваха съмненията й. Нямаше намерение да сподела на брат си, но и той на нея не искаше.  Някои вече бяха на градус, други не чак толкова. Очертаваше се интересна нощ.