Беше прекрасна лятна утрин и Марина се събуди рано. Птичките навън пееха своите песни и сякаш природата се усмихваше. 

"Напълно подходящ ден за разходка в планината"-помисли си Марина.

  След като се приготви тя чу, че се звъни на вратата. Навярно това бе нейният любим Майк, който гореше от нетърпение да и покаже планината и всичко, което обичаше. Двамата се бяха запознали преди няколко седмици, но сякаш се познаваха от години. Тя вече знаеше всичко за него и той разбираше без думи какво искаше тя. Нямаше търпение да се отправи на това пътешествие с него и знаеше едно единствено нещо. Би могла да направи това само с Майк и никой друг.

 Отвори вратата и го прегърна силно, като имаше чувството, че никога няма да го пусне. Тръгнаха бавно, а Марина с радост гледаше как мрачния и студен град се отдалечава. Нейните тревоги сякаш изчезваха с отдалечаването на града. Не след дълго навлязоха в гората и в същия миг дъхът им секна. Намираха се на една красива пътека, покрита с листя, които бяха обагрени във всички възможни цветове, а от дърветата от двете страни на пътеката непрекъснато капеха листа и шумно падаха на земята. Беше като в приказка и Марина си мислеше, че всеки момент от гората ще долети елф или ще се появи палав леприкон. Гледката бе магична и стопляше сърцата на спътниците. Красивата гора сякаш се усмихваше и те знаеха, че тук са защитени и някой бди над тях.

 Вървяха така часове наред, но не усещаха умора, даже напротив - и двамата бяха щастливи, бодри и доволни както никога преди. И точно в този момент небето се стъмни изведнъж сякаш някой зъл магьосник беше метнал черно наметало, което покри гората. Цветовете станаха някак убити, като от онези филми на ужасите, когато всеки момент очакваш появата на някой зъл дух. Тази внезапна промяна ужаси Марина и тя помръкна, въпреки усилията на Майк да я успокои, че всичко ще бъде наред.

  След секунди небето  се разтвори и от него бликна дъжд, сякаш бог изсипа цялата си злоба и мощ над земята и хората. Сякаш им отмъщаваше за безразсъдното унищожаване на неговите творения. В същия миг от гората се появи тъмна сянка, която се приближаваше към тях, криейки се зад дърветата и прокрадвайки се бавно и безмилостно все по-близо и по-близо. Само миг по-късно Марина усети ужасяващия дъх на тази сянка зад гърба си, което я накара да настръхне от ужас. Майк не беше забелязал нищо и продължаваше напред, а тя се бе вкопчила в ръката му. В следващия миг сянката, която ги преследваше се изпречи на пътя на Марина и я погледна с насмешка. Гарваново черната и коса се беше спуснала над лицето, а от очите и струеше мощ и омраза към всичко и всеки.

 "Близо сме до хижата миличка. Не се страхувай, нали сме заедно, аз съм до теб."

  Сянката потрепна при тези думи и пребледня. Марина гледаше изкривеното и лице, но вече не се страхуваше, защото знаеше, че той е до нея и ще я защити. Погледнаха напред и видяха в далечината хижата. Майк се обърна към Марина и прошепна:

"Нали ти казах. Заедно можем всичко."

Тъмната жена, която ги преследваше издаде ужасяващ стон в последния си отчаян опит да ги уплаши и да се нахрани от страха им. След миг изчезна и в същия миг небето се проясни и слънцето отново погали уморените спътници с палещите си лъчи. Те бяха победили заедно злото, което искаше да ги обсеби.

Няколко дни по-късно Марина прочете легендата как в тази гора бе загинала вещица и при срещата с нея хората губеха живота си. Тя се бе превърнала в злия дух на планината, който Майк и Марина бяха победили заедно.