ВИДА

Аз, Вида от рода Кубиар, съм родена в годината, когато починал кан Крум и синът му Омуртаг поел властта. Дъщеря съм на могъщия Ишбул, който беше кавхан на великия Омуртаг и на неговите синове. Семейството ни живееше в голяма, красива къща зад втората крепостна стена на Плиска. Освен двата ката с много стаи, в каменното приземие имахме всякакви удобства: водопровод за чиста и канал за мръсната вода, баня с малък басейн и пещ, от която горещият въздух по специални отвори в стените отопляваше зиме цялата къща. Баща ми беше наел същите майстори, които бяха построили двореца на канасубиги Омуртаг. Детството ми мина сред много братя и сестри и можех ли тогава да предугадя, че скоро Небето ще ми отнеме всички тях, като в замяна ми даде една дарба, която е по-скоро бреме?

Малко след като навърших дванадесет години, баща ни заведе цялото си семейство – двете съпруги и седемте деца – в Мадара на празника Ени Джитем, деня преди лятното слънцестоене, който колобрите прибавят към годината три пъти на всеки дванадесетгодишен кръг от българския календар. Събраха се много поклонници от различни краища на България. През нощта колобрите пяха химни в храма, а при изгрев канасубиги Омуртаг принесе в жертва жребче, а старейшините на родовете - телета и овце на олтара на Мир. Вторите съпруги и прислужниците се заеха да сготвят месото за общата празнична трапеза, а канаколобърът определи кои мъже да запалят и поддържат огромния слънчев огън, в който до вечерта трябваше да се изгорят дванадесет коли дърва. Останалите поклонници тръгнаха към чудодейния извор в гората. Начело на шествието един гайдар свиреше мелодия, която се изпълнява само на този празник, а двама колобри носеха изображения на змия и орел, свещените животни на бога на тъмнината Варну и бога на слънцето Мир. На извора всеки се помоли, сръбна и се изми с водата му, а после хората се разговориха и развеселиха, младите момци и моми започнаха да се надиграват под звуците на гайдата. Другите деца тичаха по поляната, но аз стоях мълчалива. Обзело ме беше някакво предчувствие. Докато се върнем при храма, докато се нахраним, слънцето взе да клони на заник, дванадесетте коли дърва изгоряха и мъжете започнаха да разстилат жарта с гребла по специалната кръгла площадка пред храма. Канаколобърът изнесе свещения тъпан и започна да го бие. Той бумтеше като огромно сърце и народът, застанал в кръг наоколо, се смълча и търпеливо зачака. Измина доста време, стъмни се и тогава от храма излязоха огнеходците. Аз бях се измушила най-отпред и ги видях – един мъж и една жена, които подтичваха боси със ситни стъпки и издаваха накъсани викове. Като минаха покрай мен, сякаш някаква сила ме повлече. Изритах обувките си и заситних след жената, а ръцете ми сами се заразмахваха като криле и от гърлото ми заизлизаха тънички писъци: “Въх! Въх!... Въх! Въх!”. Блещукащите въглени на огнения харман сякаш ме притеглиха, завъртяха се пред мен като рояк звезди и аз без страх минах по тях след двамата огнеходци... Стори ми се, че танцувах в жарта цяла нощ, но всъщност е било съвсем кратко. После нищо не помня до другата сутрин. Събудих се в жилището на канаколобъра, до постелята ми седяха майка ми и баща ми. Майка ми плачеше, а баща ми имаше угрижен вид. Аз бях добре и затова се учудих и ги заразпитвах защо са тъжни. Тогава баща ми разказа, че миналата нощ Варну е говорил чрез мен и предрекъл нещастие за много български родове.

Предсказанието се сбъдна: лоша болест нападна Плиска. Най-много умираха децата. Измряха четири дъщери и двама сина на кана, останаха му само най-големият син Ернах, наречен на великия кан Ирник, и най-малкият Балдомир, което значи “Малко слънце”, а славяните го изговарят Владимир или Маламир. Нашето семейство пострада още повече, защото за два месеца умряха двете съпруги на баща ми и всичките ми братя и сестри. Така останах сама с баща ми Ишбул. Той беше силен духом човек и не го видях да плаче, но така и не се ожени повече. Оттогава аз станах за него не само дъщеря, но и единствен близък човек и другар. Той ме изучи като момче, прати ме при един прочут колобър, сам той ме научи на гръцки и разговаряше с мен като с голяма за всичко – и за историята, и за законите, и за държавната уредба. Затова на петнадесет години аз знаех по държавните и религиозни въпроси колкото и канартикинът Ернах, който беше три години по-голям от мен. Тогава баща ми ме попита дали съм съгласна да ме сгоди за него. Сам кан Омуртаг ме искал за снаха. Аз се съгласих – харесвах Ернах, познавахме се от малки. Оттогава той често ни идваше на гости.

Затова не се изненадах, когато една зимна вечер се върнах от езда и го заварих в банята. Но този път с него беше един непознат млад мъж. Двамата седяха в топлия басейн и разговаряха, когато аз влязох, за да отмия потта и да се стопля след ездата по снега.

- Здравей, Ернах! – подвикнах и бързо се съблякох и измих тялото си преди също да вляза в басейна. Тогава видях че непознатият ме гледа стреснат и смутен.

- Видо, това е Кинамон, син на благородник от Адрианопол, преди години дядо ми Крум преселил семейството му отвъд Истър. Той ще живее известно време у вас по заръка на баща ми.

Разбрах, че Кинамон е нещо като привилегирован затворник и канът има някакви планове за него, затова го беше пратил в дома на баща ми. Разгледах го – имаше тъмноруса коса, хубаво лице със зелени очи и млечнобяла кожа.

- Здравей, аз съм Вида, годеница на Ернах и дъщеря на кавхан Ишбул.

- У вас жените пред всекиго ли се събличат? – изтърси той и се изчерви.

- Ами, у нас мъжете и жените се къпят заедно в баните, а и в реките и езерата лете. Какво му е нередното?

- Поражда похотливи мисли.

- О, Кинамоне, нищо не може да породи в главата ти лоши мисли, ако ги няма там. При нас мъж, който посегне на жена, е най-презряното същество.

Той ме погледна недоверчиво.

- Първо, малко трудно ще я надвие, защото нашите жени са обучени в борба с оръжие и без оръжие. И освен това го наказват с публично бичуване, конфискуване на имуществото и изгонване от рода, тоест от България. – изсмях се аз.

Когато излязохме от банята, разбрахме, че самият канасубиги Омуртаг е дошъл на вечеря. Прислужниците подредиха трапезата, четиримата мъже седнаха, а аз застанах близо до вратата да следя дали няма да имат нужда от нещо.

- Господарю Ишбуле, - рече тогава Кинамон – Преди малко разбрах, че у вас жените не се стесняват да се къпят заедно с мъжете. Защо тогава ги карате да стоят прави докато мъжете се хранят?

Баща ми и канът се спогледаха.

- Това е просто стар обичай, от уважение към главата на семейството и към гостите. Когато сме насаме, ние с Вида не го спазваме. – отвърна баща ми.

- Тогава може ли да те помоля тя да седне да вечеря с нас?

Баща ми погледна кана, канът се усмихна, повика ме и ме настани до себе си.

- Тъй като заговорихме за обичаи, научих, че Ернах те е водил в Мадара и ти си се интересувал от нашата религия – обърна се той към Кинамон.

- Да, господарю, но тя ми се стори по-скоро наука, отколкото религия. Основана е повече на математиката, отколкото на вярата.

- А, явно канаколобърът ти е изнесъл лекция за небесните закони, но всъщност догмите и сложните астрологични изчисления са за колобрите, а иначе обикновеният народ знае легендите и календарните празници, почита слънцето и звездите и гледа да е в хармония със сезоните и стихиите.

- И това ти наричаш вяра? И аз се дивя на слънцето и луната, но ги имам за творения и подвластни не само на бога, но и на хората, защото господ ги е създал да ни служат. И съзерцавайки величието и хубостта на творенията, аз се издигам до създателя им и вечната му сила.

Кан Омуртаг го погледна пронизително.

- Да, така както го казваш, нашата и вашата вяра са съвсем различни. Според твоята вяра ти си средоточие на вселената, защото бог те е създал по свой образ да господстваш над света. Според моята вяра аз съм прашинка в безкрайния низ на времето и единственото, което мога да оставя след себе си, е добро име чрез добри дела. Вашият Христос за нас е един преиначен Мир, а нашите богове за вас са езически идоли. Но все пак не обиждай нашите богове, защото тяхната сила е голяма. Под тяхното покровителство ние завладяхме много ромейски земи, а вашият Христос не ви опази.

Видях как зелените очи на Кинамон блеснаха гневно, но той не посмя да отвърне. Когато канът и Ернах си отидоха, аз се погрижих да настанят Кинамон и отидох при баща ми, който ме чакаше в канцеларията си. Научих, че нашият гост, макар и млад, бил прочут с благочестието си сред християнските си съплеменници и бил влиятелен сред тях, та канът искал да разбере има ли връзки с благородниците в Константинопол и с християнския клир и при възможност да го използва в преговори и пратеничества. Кан Омуртаг се надяваше двамата с Ернах да приобщим Кинамон. А ако е шпионин и заговорник, навреме да разберем това.

От този ден тримата често бяхме заедно. Водехме го на лов, на конни надбягвания, на празненства, а когато бяхме само тримата Ернах често подхващаше разговор за християнството, разпитваше го подробно за църковните тайнства и го караше да ни чете откъси от евангелията. Кинамон лесно се увличаше, говореше вдъхновено и красноречиво за своя бог, за сътворението на света и хората, за идването на божия син Христос на земята, за мъченическата му смърт и възкресение. С ума си аз следях разказите му, но със сърцето си чувствах, че това е чужда на душата ми религия. Защото истинското сливане с бога аз вече бях изпитала на огнения харман в Мадара. Ернах обаче се интересуваше все повече и след време се оказа, че се е срещал и насаме с Кинамон. Това не остана скрито за баща ми, който си имаше свои хора навсякъде. Един ден той направо попита Ернах защо толкова се е сближил с Кинамон.

- Опитах се – каза Ернах – да вникна в тяхната религия и колкото повече размишлявам, толкова повече ми се струва, че за държавата ни ще е полезно всички българи да станат християни.

Баща ми трепна, но Ернах го възпря с жест и продължи:

- Да, досега нашата вяра, нашата българска душа е надмогвала много трудности, много преселения и войни, но някой ден силата на нашия бог ще секне, а с нея и силата на нашата държава. Защото нашият български бог е само наш, а християнският бог е един за всички народи под скиптъра на василевса. И не само за тях, ти добре знаеш, че и западните и източните франки, много от славяните, сирийците и арменците, ирландците на северния си остров, черните етиопци на юг в Африка и още много народи също са християни. Ние и нашият бог, колкото и да сме силни, сме остров сред християнското море. Можем ли да се опълчим срещу всички и всички да победим? Та и сред нашите поданици има много християни. Аз бях малък, но помня как четири години след възшествието на баща ми славяните-християни браничевци, абодрити и тимочани се отметнаха от българската власт и преминаха към франките. Самият ти два пъти ходи да преговаряш с Лудовик Благочестивия, а той се отнесе пренебрежително към нашето искане. Преди една година ти отиде за трети път с дунавската ни флота по Тиса, стовари десант от многобройна тежка конница, изтласка немците, възстанови границите и върна отцепниците под наша власт. Но бойното щастие е изменчиво, а войните изтощават народа и държавата. Има и нещо друго. Баща ми сам каза, че догмите на нашата вяра са понятни само на посветените в древното знание колобри. А християнската религия се проповядва открито и е достъпна за всички. Всеки може сам да чуе божието слово и заповеди в църквата, ако е грамотен – да чете Библията, да се поучи и да живее праведно. Пред бога всички християни се чувстват равни и това ги сплотява.

- Нещата, които казваш са верни, Ернах. Наистина много народи са християни, гледат на нас с презрение и ни наричат високомерно езичници. И наистина има и сред нас доста християни. От великия Кубрат до кан Севар всички от рода Дуло са били християни. Повечето от нашите поданици-славяни също са християни. И макар че българите никога не са ги тормозили, но признавам, че това разделя двата народа и им пречи да станат един. Ето вече два века живеем заедно, доста българи се изпожениха за славянки, езиците ни се сближават все повече, а продължаваме да почитаме всеки своя си бог. Да не смяташ, че ние с баща ти не сме мислили за това? Нищо не пречи да направиш българите християни, ако успееш да извършиш две неща. Първото е да спечелиш на своя страна боилите и колобрите, а те да поведат обикновените хора. Трудно е, но не е невъзможно. Второто е да направиш така, че като станат българите християни, да не станат полека и неусетно и ромеи. Защото въведеш ли християнството, ще плъзнат тук ромейски попове и монаси, ще служат на гръцки в църквите, ще забранят българските закони и обичаи, ще отучат народа от българското, ще сломят душата му. А народ без душа губи държавата си.

- Вярвам, че има начин да се направи така, че българите да запазят духа си, а България да стане единна и още по-силна, Ишбуле. И смятам да намеря пътя. И знай, че аз вече се покръстих. Не съм казал още дори на баща си. Той не е здрав, та не исках да го тревожа.

Видях как баща ми се сепна, дръпна се назад и загледа Ернах. Мълчанието се проточи, баща ми преглътна и накрая рече тихо:

- Лошо си сторил, че не си се посъветвал с баща си, Ернах.

Още на другия ден Ернах призна и на кана, че е станал християнин. Ако беше здрав, баща му сигурно щеше да избухне, да го нарече какво ли не, че и с бича си да го нашиба. Кан Омуртаг най-мразеше да го лъжат. Но сега той беше отпаднал и само нареди да отведат Кинамон в Балкана, в един затънтен християнски скит с неколцина монаси славяни и да го държат там под стража. След това канът дълго се съвещавал с баща ми и решили да свикат държавния съвет и да променят престолонаследието. Пред съвета кан Омуртаг обяви, че поради болест се оттегля от престола, а за съвладетели с одобрението на боилите постави двамата си сина: двадесетгодишния Ернах и четиринадесет-годишния Маламир. Като по-възрастен Ернах беше Бат, старши владетел. И понеже и двамата бяха още много млади, Омуртаг назначи за техен кавхан баща ми, на чиято силна ръка имаше вяра.

Следващата година се случи високосна и по искане на канаколобъра аз пак отидох в Мадара и играх по свещената жарава, но този път чрез мен проговори бог Мир, а посланието беше: “Ако малкото слънце залезе, повикайте персиеца!”. Малко след празника великият Омуртаг почина. Боилите тържествено пренесоха праха му до Небесния храм между двата реда колони с надписите за спечелените от него битки, превзети крепости и построени градове и го положиха в каменен саркофаг до славния му баща Крум.

Скоро след това Ернах върна Кинамон в Плиска и го настани в дома си. Изгради там християнски параклис, започна да кани в него синове на боили от влиятелни родове, а Кинамон им четеше Библията и проповядваше. Цялата държавна работа легна върху баща ми и той беше много зает. Ернах също рядко идваше да ме види и аз бях все по-самотна. Така минаха три години. Ернах Бат беше вече на двадесет и три, а аз наближавах двадесет и беше крайно време да се оженим. Но стана съвсем иначе. Една вечер баща ми се прибра мрачен като черен облак и ме повика в канцеларията. Показа ми пергамент, изписан на гръцки. Макар писмото да не беше подписано, лесно се досетих, че е от ръката на Кинамон. Обръщаше се към секретаря на ромейския патриарх и му съобщаваше, че след като още преди три години под негово влияние приел християнството, старшият български съвладетел събирал привърженици и правел приготовления да покръсти всички българи. Но, пишеше Кинамон, брат му Маламир, кавханът Ишбул и повечето боили били твърди привърженици на езичеството и държали войската в свои ръце. Наложително било да се отърват от Ишбул, а и от малкия брат. Ако пък въпреки всичко българите не се подчинели и не пожелаели да се покръстят, василевсът пак би могъл да извлече полза, като при междуособиците нападне България и я завладее. Затова Кинамон искаше да му посочат или изпратят тайни агенти, които да му помагат.

- Какво ще правиш сега, татко?

- Кинамон веднага ще заповядам да обесят. Но какво да правя с Ернах? Небето ми е свидетел, не съм и сънувал, че ще ми се наложи да свалям от трона законен български владетел. Но той става опасен за държавата. Ако не се осъзнае, ще трябва да го заточа в някой християнски манастир. Прости ми дъще, че ти причинявам мъка. Нямам друг изход.

- Направи каквото трябва, татко. Помниш ли какво каза бог Мир? Пази Маламир, татко, той ще бъде добър владетел на българите.

Още на другия ден Кинамон се прости с живота си. А вечерта, както поливах цветните лехи в двора на голямата и сега празна къща, дочух иззад оградата Ернах да подсвирква сигнала, който си бяхме измислили още като деца. Отключих малката скрита вратичка и го пуснах да влезе. Той изглеждаше разтревожен, със зачервени очи.

- Кинамон е мъртъв, Видо, а баща ти поиска да се отрека от християнството пред всички боили, иначе ще бъда лишен от владетелско достойнство и затворен.

- Можеш да заминеш за Константинопол. Няма да си първият български владетел, потърсил закрила при василевса. Спомни си за кан Сабин, за хитрия кан Телериг. Няма да си в родината, но поне ще си на свобода и сред единоверци.

- Единоверци? Нима мислиш, че просто съм заслепен от тяхната вяра? Аз исках поданиците ми да станат единен, силен и уважаван народ. Но излиза, че времето още не е дошло. Само неколцина боили ме подкрепиха, а сега, след като Кинамон излезе заговорник, всички ме смятат за предател. Няма да бягам при ромеите, аз, синът на великия Омуртаг, това е унизително! Но не искам и да ме затворят. А докато съм жив, Ишбул и Маламир ще се боят, че може да подбудя междуособици. Не искам да стана причина за нови смутни времена в България. На теб бог е дал да виждаш в бъдещето, Видо, кажи ми какво да правя?

- Снощи те сънувах, Ернах. Най-напред те видях в Константинопол. Ти беше удостоен с висока титла от василевса, имаше земи и богатства и беше станал прочут военачалник. Беше женен за ромейска благородничка, имаше деца, но говореше с тях на гръцки. След това Варну духна съня ми, всичко се завъртя и изчезна и аз те видях монах, затворен в тъмна килия. Всеки ден ходеше на църковна служба, палеше свещ и се кръстеше, а едва се сдържаше да не изкрещиш проклятие. А през нощите не можеше да заспиш и чакаше кога ще дойдат палачите. Тогава духна Мир и това видение също изчезна. Третия път видях чъртога на българските владетели. Там беше събран големият съвет. Един стар кан, облечен в черно расо и с кръст на шията предаваше жезъла на младия си син. Този старец беше син на чичо ти Персиан. Той беше осъществил това, за което ти мечтаеше. И като предаваше символа на властта, той каза на сина си: “Пази делото ми и вземай пример от смелостта на моя чичо Ернах Бат.”

Ернах дълго ме гледа, а после ме прегърна и целуна.

- Разбрах те. Не ме забравяй, Видо.

След две седмици баща ми поиска от името на Маламир свикване на държавния съвет. Всъщност боилите отдавна се бяха събрали в Плиска и баща ми ги беше обработил един по един да гласуват за свалянето на Ернах и заточаването му. Но Ернах провали плановете му. Когато го подканили да се отрече от покръстването си, той им дръпнал една дръзка проповед, с която вбесил боилите и те решили, че наистина е предател и заслужава смърт. Баща ми се опитал да вразуми и двете страни, но Ернах упорствал, дори изрекъл заплахи към него и Маламир и тогава съветът го осъдил на смърт.

Баща ми се чувстваше много виновен – и пред духа на мъртвия кан Омуртаг, и пред мен, но най-вече го беше страх от размирици. Случвало се беше вече това в България след смъртта на кан Севар. Тогава двадесет и пет години българите се карали дали да живеят в мир с ромеите, или да продължат да настъпват в земите им, владетелите се сменяли през година-две, кой убит, кой избягал в Константинопол. Затова баща ми се запретна да стегне реда в страната, смени двама комити и няколко таркани, склонни към неподчинение, свика извънреден сбор на войската и отново улови здраво държавните юзди.

Управлението на кан Маламир беше славно, но кратко. В годината на Заека арабите подсториха славяните около Солун да въстанат срещу василевса Теофил и той подири помощ от кан Маламир. И както по времето на кесаря Тервел, България спази договора и помогна на василевса. Но не получи от ромеите благодарност, а нож в гърба. Теофил наруши 30 годишния договор на кан Омуртаг. Смятайки новия кан за слаб противник, нахлу в България. Но беше се излъгал, защото до Маламир стоеше моят баща кавхан Ишбул. Всъщност почти десет години той беше истинският управник на България. Нашата армия разгроми християните при Бурдизон, а после баща ми води преговори с управителя на Плъвдин и този голям град доброволно отвори вратите си и се присъедини към България.

Маламир бе покосен не в битка, а от тежка болест още осемнадесет-годишен. И както Мир беше предсказал, наложи се съветът на боилите да повика по-младия брат на покойния кан Омуртаг, Персиан, който беше комит на далечната северозападна външна област, населена с авари. На него според закона за престолонаследието връчиха канския жезъл. Персиан беше опитен военачалник и добре, че беше така, защото Теофил подбуди към бунт преселените съграждани на Кинамон, изпрати флота по Черно море и река Серет и успя с корабите да ги върне обратно в своите владения. В отговор Персиан и баща ми превзеха част от Родопа и включиха славяните смоляни в границите на България. Но Теофил не миряса, подкупи сърбите да ни нападнат и ние воювахме с тях цели три години и завладяхме Долна земя и Арбанашко чак до Синьо море. А за да се помни, че коварството се обръща срещу коварния, кан Персиан постави насред една от църквите в град Филипи колона с надпис: ”Българите направиха много добрини на християните, а християните ги забравиха, но Бог вижда.”

Аз самата, след като тайно оплаках Ернах Бат, се оттеглих за постоянно в Мадара, защото много хора се нуждаеха от дарбата ми и идваха за предсказания и съвет при мене.

В годината на Вола кан Персиан почина от раните си след една битка. Управлението пое синът му Борис, но понеже беше още млад, баща ми остана на длъжността си още няколко години. Но той беше вече стар и слаб, Борис – неопитен, а държавата изтощена от войни. Най-напред ни нападнаха източните франки. Едвам Борис сключи мир с тях, ромеите се съюзиха с моравците, сърбите и хърватите и ни причиниха много беди. Често си спомнях в онези дни думите на Ернах за българския остров в християнското море.

Така след няколко години на тежки войни и горчиви разочарования, кан Борис дойде в Мадара, принесе жертви с канаколобъра, а после се отби при мен. Искаше да му предскажа ще постъпи ли добре да приеме официално християнството с всички стари български родове и да го направи задължителна религия за целия народ, за да може да осигури мир на страната. Тогава аз му разказах за Ернах Бат, какви планове беше имал и как се пожертва за вътрешния мир в България. Казах му и думите, които бях чула от баща си: “Нищо не пречи да направиш българите християни, ако успееш да извършиш две неща. Първото е да спечелиш на своя страна боилите и колобрите, а те да поведат обикновените хора. Трудно е, но не е невъзможно. Второто е да направиш така, че като станат българите християни, да не станат полека и неусетно и ромеи. Защото въведеш ли християнството, ще плъзнат тук ромейски попове и монаси, ще служат на гръцки в църквите, ще отучат народа от българското, ще сломят душата му. А народ без душа губи държавата си.”

- Аз наистина виждам бъдното – тъй рекох на Борис – Знам, че ще успееш. Но не знам как да запазиш духа на България. Това ти трябва сам да откриеш.