– Сядай Алекс, за какво искаш да говорим?
Гледам Драшев колко е лустросан, камшици, а стига бе... Сядам на дивана в офиса му.
– Антонов ми се обади да те питам, мислил ли си да продадеш фирмата?
– Кой Антонов?
– Адаша ти.
Драшев ми се усмихва:
– Ти ли му предложи?
Отпускам се назад.
– Виж, много ми е приятно да работя за теб. Ако трябва да съм честна, не съм работила при по-добри условия, но и двамата знаем че на жена ти тази ситуация и е неприятна. С Емил се познаваме, стана на въпрос че търси къде да вложи пари и така.
– Стела е малко по-емоционална, не и се обиждай. Но вероятно си права, може би ще е по-комфортно за всички, ако не работим заедно. Кажи му на Антонов, че когато му е удобно, може да ми позвъни.
– Проблем ли е да го накараш да откупи и моите проценти?
– Не, но защо ти е това? Нещата могат да се прецизират юридически и да си останеш съдружник.
Усмихнах се:
– Направих грешна инвестиция и загубих доста. И сега ми трябват малко свободни средства.
– Ако е въпрос за сума от порядъка на дела ти, мога да ти дам приятелски заем.
Погледнах го изненадано и той махна с ръка:
– За това сме хора, да си помагаме. Искаш ли?
– Благодаря ти много за предложението, наистина го оценявам, но по-добре да продам дела си.
Драшев се разсмя:
– Очаквах такъв отговор. Значи продаваме цялата фирма, с условието ти да останеш управител?
– Да.
– Добре, нека да ми се обади.

Нямах намерение да влагам пари във фирма на Борил, не бях чак толкова пияна от любов.

– Луда си, Алекс. Просто си сама отдавна и си забравила какво е. Ела, поживей у нас, ще ти докарам и двете диванета на сестра ми и ако след цял ден с тях още искаш бебе на тия години, значи си за Курило.
– Стига, Мира. Не съм толкова стара.
– Не знам как да се изразя по-деликатно, за това ще го кажа направо, стара си за бебе. И въобще не ми е ясно откъде ти е бръмнала тая муха, още повече с Борил. Утре ще те зареже пак заради поредната 20 годишна и ще трябва да се оправяш сама.
Въздъхнах, бях запознала Мира с един стар приятел на Борил и явно той и беше разказала за Силвия.
– Не ме е зарязал, аз го зарязах.
Мира ме изгледа и поклати глава:
– Искаш дете от мъж който не спира да ходи, пие, играе комар и посяга, Алекс. И ако е вярно това което казваш е профукал всички пари, които е имал. Точно как смяташ да се оправяш?
Седяхме в миниатюрната и кухня и аз се зазяпах в стария и аспиратор, после сведох поглед към нея:
– Не е толкова лош и е много добър баща. Той ще изкара пак пари, детето ще има всичко, знам го.
– Нещо ти става, Алекс. Не знам какво, но се държиш много глупаво. Спри, намери си изгубената глава и започни да мислиш с нея, а не с ... Време ти е да дондуркаш внуци, не изтърсаци.
Тя ми пили още доста време на главата, но аз само я гледах умно. Не че не беше права и всичко, което казваше не беше вярно, но вече си бях решила. Исках... не знам, ново начало може би. И истинско семейство. Вечерта, когато Борил долетя и разгони наркоманите завидях на Надя. Дори когато я удари, пак и завидях. Той си пазеше детето, беше го еня, нямаше значение дали беше прав или крив, важното бе че си пазеше детето. Тя ми каза, че и е посягал само два пъти, първия път когато на времето му казала че децата остават с нея в Англия и сега за Галка. Аз нямах на кого да се обадя, когато Криси ми звънеше с 40 градуса температура от Англия, нямах на кого да се обадя, когато не можех да намеря парите за таксите му или когато ми сервира, че заминава за Германия. Нито сега, когато виждах как с пълни сили си проваля живота. На Андрей не му пукаше дали детето му е добре или зле, но му идваше на акъла да му проси пари. Когато разбрах побеснях толкова, че щях да го убия, наистина. Казах му го и той ми повярва. Борил никога нямаше да направи такова нещо, можеше да пререже гърлото на човек на улицата за 2 лева, но никога нямаше да подяде децата си.

Отивам да видя магазина. Уууаауу, очаквах някаква стаичка сбутана някъде. Това обаче е голям магазин, на хубаво място в голям квартал. Стоката е за хора средна ръка, но е добра, цените също. Има всичко, от чорапи до якета. Говорим си с жената и тя ми казва цената, казвам че ще и се обадя до седмица и си тръгвам. Така, първо трябва да разбера дали магазина върви и после ще умувам за парите.