– Виж ни, бабо.

Взрях се в телефона. Боже, тоя човек беше луд.

– Ако изстине ще те убия, Бориле.

– То е 20 градуса, как ще изстине. И е облечен. Екипчето е върху дрехите.

– Къде е Светла?

– Тука е.

Той завъртя телефона и тя ми махна. Беше я накарал да го играе фотограф. Въздъхнах, горкото момиче, определено не и беше лесно с тоя свекър. Дари бягаше около тях по тревата. Беше облякъл и нея и малкия Бори с футболни екипи и ги беше завел на стадиона да ги снима. Кой нормален човек правеше това с двумесечно бебе и въобще откъде беше намерил екип за бебе... Когато Дари беше бебе поне се беше ограничил само да и мъкне дрънкалки с формата на футболни топки, с малкия Бори явно щеше да е по-зле.

– Прибирайте се и остави Светла да си почине. Престани да я караш да ходите насам-натам, момичето и без тебе е уморено.

Светла надникна към телефона:

– Няма нищо, мамо. То е рано още и времето е много приятно.

Погледнах Борил:

– Прибирайте се.

– Ще ходим в парка.

– Прибирайте се, Бориле!

Той ми направи физиономия:

– Добре де, само мърмориш.

Затворих и се усмихнах, е поне не можех да го обвиня, че не си гледа внука. Не знам дали защото беше момченце или защото го кръстихме на него, но си го обичаше като негова кръв и му трепереше колкото и на Дари. Само Светла беше зле, не минаваше ден да не и виси на главата. За сметка на това и хвърляше боклука и пазаруваше и накрая комшиите решиха, че той е бащата, а аз съм майка и. За Криси явно оставаше ролята на любовника. Направо бяхме „приказки от панелния блок“.

Две седмици по-късно Борил ме буташе по рамото:

– Алекс... Алекс, събуди се.

Цапардосах го с ръка:

– Казах ли да спреш да се лигавиш!

– Събуди се, телефона ти звъни. Заспа и не го чуваш.

Отворих с мъка очи. Бях заспала без да разбера. Бяхме на гости на една вила, цял ден бяхме драскали по баирите и след това бяхме купонясвали до малките часове. После Борил реши да си иска, на мен ми се спеше и последния ми спомен беше как му давам гръб и му забивам един в ребрата, за да ме остави на мира. Огледах се замаяно, беше тъмно, значи не беше съмнало още. Протегнах се за телефона. Не можех да си фокусирам погледа и да видя кой звъни и просто вдигнах:

– Да?

– Мамо, Бори не може да диша и целия гори. Не знам какво да правя. Много е зле!

Светла звучеше много уплашено и аз се паникьосах и блокирах.

– Какво да правя, мамо...

Държах телефона и не казвах нищо. Не знаех какво да прави. Не се сещах.

– Мамо...

– Аз, не знам...

Борил ме бутна по ръката:

– Кой е?

– Бори е зле. Аз... Какво ще правим? Не знам какво да правим...

Той издърпа телефона от ръката ми:

– Какво му има?... Намокри чаршафи и го завий. Аз ще викна линейка, прати Калина да ги чака долу. Ние идваме възможно най-бързо. Сега ще ти затворя, за да викна линейката. Всичко ще е наред, просто го завий с мокри чаршафи. Всичко ще е наред.

Той затвори и набра линейката. Плащахме за частна бърза помощ и му обещаха до десет минути да са там. Чувах всичко, но бях в някакъв ступор. Знаех, че трябва да стана, за да се облека, но не можех да мръдна. Борил ме разтърси:

– Погледни ме, какво ти става?!

Вдигнах очи към него:

– Лили умря така. Точно така. Вдигна температура, не можеше да диша и умря в ръцете ми. И никой лекар не дойде. Просто я оставиха да умре.

Той ми хвана ръката:

– Бори няма да умре. Просто е настинал. Ще му дадат хапчета и ще се оправи. Всичко ще е наред. Чуваш ли ме, Алекс, всичко ще е наред. Хайде, трябва да тръгваме. Ставай, Алекс. Ставай!

Той ме издърпа от леглото и аз тръгнах като някой автомат.

Борил караше сигурно с 200 и взехме път за час и половина за половин час. Бяха закарали Бори в болница и отидохме направо там. Заварих Светла да чака пред спешния кабинет заедно с още пет, шест майки.

– Какво става?

– Сложиха му някаква инжекция в линейката и ни казаха да чакаме тук да ни прегледат.

Погледнах детето, изглеждаше много зле и едва дишаше. Чукнах и влязох в лекарския кабинет, без да обръщам внимание на майките пред вратата, които ми казаха, че вътре има човек. Доктора преглеждаше едно бебенце и сестрата ме изгледа ядосано:

– Не влизайте!

– Тримесечния ми внук не може да диша, а вие сте го оставили да чака отвън?! Нормални ли сте?

Доктора, който сигурно още беше стажант или току що завършил вдигна поглед от бебенцето, което преглеждаше:

– Не ми крещете госпожо и излезте. Като не искате да чакате, закарайте го в друга болница.

Приближих се към него:

– Няма да го карам никъде в това състояние. Ще се погрижиш веднага за него и ще викнеш и шефа си да го прегледа или ще попилея нещастната ви болница, а теб ще те съсипя от дела и ще си първия български лекар, който ще лежи в затвора за некадърност.

Сестрата стана и ме хвана за ръката не много ласкаво:

– Излезте, госпожо и оставете лекаря да работи. Не е само вашето дете, това е спешен кабинет, всички тук са зле.

Погледнах я в очите, беше към 60 годишна:

– Знаеш ли коя съм? Половината град е мой. Ако нещо се случи с внука ми, ще съсипя живота на всички тук. Дай ми телефона на управителя на болницата!

Сестрата ме пусна и се зачуди какво да прави, лекаря обаче се ядоса и дойде към мен:

– Излезте веднага или ще повикам охраната! Ще ви прегледам детето, когато му дойде реда. Сам съм и тук и в отделението. Вижте какво става пред вратата, а горе имам още три спешни случаи. Казах ви, закарайте го в друга болница, като не ви харесва.

Погледнах сестрата:

– Дай ми телефона на управителя или утре няма да имаш работа!

Тя замълча и погледна лекаря, майките отвън мърмореха, че вдигам скандал. Бори изглеждаше като умрял и аз побеснях:

– Абе вие майтап ли си правите с мен?! Размърдайте си нещастните задници, докато не съм затворила тая скапана болница.

Крещях с пълен глас и в това време се появи Борил, беше останал да паркира колата.

– Какво става?

– Не искат да го прегледат, имали много работа и бил сам на смяна!

Той огледа лекаря и сестрата и сложи ръка на рамото ми:

– Добре, успокой се. Хайде, ела да излезем. Да оставим човека да работи. Хайде, Алекс.

Аз не бях никак съгласна, но той ме измъкна и отидохме при Светла. Бори си изглеждаше все така зле и Борил ни погледна:

– Обадих се на Цанов, отиваме в трета, ще ни чакат. Той ще ги предупреди. - после се обърна към мен – Защо вдигаш скандали, не го ли гледаш това лапе, че нищо не разбира? Познаваме сто лекари, а ти се занимаваш с глупости вместо да се обадиш на някого.

Погледнах го виновно:

– Не се сетих, аз...

– Разбрах, хайде. Спокойно, Светле, не се шашкай и ти като нея, всичко ще е наред. Идвайте. - той хвана чантата с багажа на бебето и тръгна напред. Аз стиснах ръката на Светлето, тя изглеждаше ни жива, ни умряла и тръгнахме след него.

В трета наистина ни чакаха и ни качиха направо в отделението. Цанов беше заместник-директор на болницата и ги беше пришпорил. Явно и подробно беше обяснил кои сме, защото всички пърхаха около нас. Набучиха Бори целия с игли и на мен ми се късаше сърцето като гледах малкото сгърчено телце. Боже, колко мразех този мирис на болница и смърт.

– Ще се оправи, Светле. Всичко ще е наред. Чу лекаря, няма нищо страшно.

Тя ме погледна разплакана, държеше му ръчичката и го галеше седнала на едно столче до легълцето му:

– Какво ще правя, ако го загубя, мамо. Какво ще правя без него?!

Очите ми се напълниха със сълзи и я погалих по рамото:

– Всичко ще е наред, ще видиш. Ще се оправи, знам го. Всичко ще е наред. Сега се връщам.

Не можех да се спра да се разрева и излязох от стаята, не исках тя да ме вижда така. Борил седеше на едни столове в края на коридора и дойде при мен като ме видя:

– Какво става? Защо плачеш?

– Изглежда много зле, Бори. Какво ще правим?

В тоя момент една сестра мина покрай нас, хвърли ни един поглед, подмина ни и след 2 крачки се върна при нас и много тихичко ни каза:

– Вдигайте си детето в друга болница, тука ще го уморят. Само не казвайте, че съм ви казала, ще ме уволнят.

Аз погледнах паникьосана Борил и той се наведе към сестрата:

– Доктора каза, че всичко ще е наред.

Тя поклати глава:

– Нищо не е наред, не знаят какво да го правят. Махайте го оттук. Отивайте в София. Послушайте ме.

И ни остави. Погледнах Борил, изглеждаше уплашен колкото мен.

– Къде ще го караме, Бори? Къде?

Той ме погледна безпомощно:

– Аз... С колата няма да стане. Трябва линейка... Някой... Док, той ще каже.

Извади си телефона и му намери номера чак от третия път:

– Брат, извинявай че толкова рано, но бебето е много зле, не може да диша и е с 40 градуса, тука не знаят какво му има и ни казаха веднага да го вдигаме за София. Какво да правим? Къде да го караме?... Ти познаваш ли някой там?... А линейка?... Ами сложиха му системи... На три месеца... Парите нямат значение, само го уреди. Кажи, че плащаме колкото кажат, няма проблем, колкото искат, толкова... Добре, чакам.

Затвори и се обърна към мен:

– Каза Медикъс в София. Ще се обади да види дали може да пратят медицински хеликоптер с екип, при тях имало. Сега ще звъни и ще се обади.

Прекарахме 7 дни до леглото на Бори в София, без да знаем дали ще оживее. Ако не бяха познатите, парите ни и късмета да срещнем тази сестра, щяхме да го загубим още в оня коридор пред спешния кабинет или в нашата болница, казаха ни че е било въпрос на часове да си отиде. Светла беше заприличала на сянка от тревога, а Криси летя пет пъти до България и искаше да закараме Бори в Германия, беше намерил болница. Док обаче ни разубеди да го местим и аз реших да го послушаме. На осмия ден ни казаха, че Бори е прескочил трапа и вече няма опасност. Почувствах се така сякаш някой ми върна живота отново. Изписаха го на 21 ден. В колата докато отивахме да го вземем Борил ме погледна:

– До последно мислех, че ще го изтървем. Никога не ме е било толкова страх и не съм се чувствал толкова безпомощен. Няма по лошо нещо от това, да си мислиш, че може да загубиш дете.

Погледнах през прозореца на колата:

– Има. Да го загубиш, защото нямаш достатъчно пари да го спасиш.

Борил не каза нищо, просто ми хвана ръката и я стисна...

Криси беше долетял същата сутрин и беше отишъл направо в болницата. Когато влязохме във фоайето ги видях със Светла. Беше я прегърнал, тя беше сложила глава на рамото му и той тихичко и приказваше нещо. Бори кротичко спеше в ръцете му. За първи път приличаха на семейство. Докато вървяхме към тях отправих поглед нагоре и безгласно се помолих: „Моля те, Господи, нека никога повече да не преживяваме подобно нещо. Моля те! Моля те!“

След като се прибрахме се сетих за сестрата от болницата и отидох да я търся. Казаха ми, че е била само по заместване там и вече я няма. Не бях задължена на много хора в тоя живот, но на тази жена определено бях и много съжалявах, че не можах да и се реванширам. За лекарите, които щяха да уморят тримесечно бебе, за да не си изтърват парите по пътеката, не ми се говореше. В такава държава живеех.

Криси се прибра в България след месец. До последно не ми казваше абсолютно нищо и един ден просто отвори вратата на офиса ми и ми се усмихна:

– Здравей. Намерих си работа тук и си идвам за постоянно. Не ти казах, за да е изненада. Каза, че трябва да успея сам и те послушах.

Изгледах го:

– Напуснал си работа?! Ще те убия, Кристиане!

– Стига, мамо. Намерих си по-добра. Заместник търговски директор в „Калисто“, фирмата на Дренов. Ще отговарям за най-важните клиенти. Ако се справя ще ме направи директор и после съдружник. Заплатата ми е колкото в Германия, а ще взимам и бонуси за всеки нов клиент или голяма сделка. А работата е супер. Трябва просто да омайвам клиентите. Той ме взе на една сделка да ме пробва, и направо му скрих топката. Каза, че не е виждал някой да се справя толкова добре, колкото мен. Басирах се с клиента, че ако го бия три сета на тенис подписваме. Разбих го и веднага подписа. Супер е мамо, роден съм за тази работа.

– Сключил си сделка, защото си успял да спечелиш на тенис?

Криси ми се ухили:

– Да, върха съм, нали?

Поклатих глава:

– Това е глупаво, Криси. Не се прави така, ами ако беше загубил? Това не е игра, заложени са много пари и сериозни отношения.

Той ми намигна:

– Знам, мамо. Но нямаше как да загубя, той беше много изморен, а аз не.

– Не може да разчиташ на случайности, Криси. Или кариерата ти на този пост ще е най-кратката в историята.

– Нямаше случайност, бяхме в един хотелски комплекс и аз... Както и да е, просто се постарах да е много изморен и после го предизвиках.

– Иван ли ти каза как да направиш?

– Не, той каза просто да му приказвам. Опитах, ама разбрах че няма да стане и... оправих се по друг начин. Много съм добър, нали?

Въздъхнах на ум. Боже, понякога наистина се чудех дали не съм направила Криси от Борил и после да съм си ударила главата и да съм забравила. Криси обаче изглеждаше много ентусиазиран и аз му се усмихнах и му намигнах:

– И много скромен. Щом така си решил, добре. Имам няколко срещи следобед и не мога да се прибера. Отивай в нас, леля ти Надежда е там, ще те нахрани. Къде ти е багажа?

– При охраната долу. Може ли да остане там, че ще ходя в София при шефа сега, но исках първо да видя теб.

– Няма проблем, после ще го приберем. Ще отидеш ли да видиш Бори?

– Да, довечера ще съм там. Тръгвам, че ще закъснея. Чао.

Целуна ме по бузата и тръгна да излиза, преди да стигне вратата аз се обадих:

– Иван кога ти предложи?

Криси се обърна:

– Като дойдоха да видят бебето след раждането. Каза, че си му казала какво съм завършил и търси отдавна някой като мен. После говорихме няколко пъти по телефона и се видяхме два пъти в Германия. А после ме пробва на онази сделка, каза че тоя е много костелив орех, а на мен ми се видя толкова лесно... Добър съм, нали?

Той ме гледаше в очакване дали ще потвърдя че се е справил добре, както на времето, когато беше малък и ми четеше съчиненията си.

Аз се усмихнах:

– Отивай да омайваш шефа си. И да, явно си добър в тази работа. Браво.

Криси ми се ухили щастливо, помаха ми за довиждане и изчезна. Усмихнах се, Иван беше скрил от мен колко време го е зарибявал. Басирах се, че специално е летял до Германия за срещите им. Боже, обичах го този човек, каквото и да направех, нямаше да мога да му се отплатя никога. Станах и си сипах едно от резервите за гости, после се чукнах с бутилката, повода си струваше.