Гледката от терасата на ресторанта е страхотна, компанията ми допада и купона тръгва на макс. Архитекта и жена му наистина са много готини. И двамата са запалени по металдетектинга¹ и се опитват да зарибят и нас. Оказва се, че нещата са сложени на професионална основа, имат си дори асоциация. Жената на Каргуйчето проявява жив интерес, той се щеми. Доколкото го познавам, ще хукне по пясъка с металотърсача, само ако му заровят бирата. Тъкмо сме подкарали разгорещен спор за политика и сервитьора се появява със скъпа бутикова торта. Поглеждам Борил и той поклаща глава към момчето:

– Това не е за нас.

Сервитьора вече е осъзнал и сам грешката си, на тортата пише на руски, че е за 60 годишнина. Езика едва ли му говори нещо, но е ясно че аз съм рожденичката и не съм на 60. Е, поне се надявам да е ясно, за годините де. Той се измъква с много извинения и след малко се връща с нашите сладки. Малко са разбутани, явно е занесъл първо тях на руснаците. За пет звезден хотел гафа е огромен и сервитьора се скъсва да се извинява, аз го успокоявам и го отпращам. С Паул тъкмо се хвалим за гмурканията си и друг сервитьор се появява с бутилка добро шампанско и половин торта:

– Подарък от другия рожденик за дамата, с най-добри пожелания. Разбра, че нямате торта и ви праща от своята.

С Борил се споглеждаме, човекът ми е пратил половината си торта...

– Водка? - питам тихичко Борил.

Той кима и аз правя знак на сервитьора да се наведе:

– Каква руска водка имате?

Той изрежда няколко марки, които не ми говорят нищо.

– Колко струва това шампанско?

Момчето прави озадачена физиономия.

– Приблизително, 50, 100 долара?

– Около 100.

– Добре, вижте някоя водка около 200 долара и я занесете на господина, който прати тортата. Предайте му...

– 400 долара – обажда се Борил. - Пратете му руска водка за 400 долара. Задължително руска, разбрахте ли?

Сервитьора кима и тръгва.

– 400 долара?!

– Човекът ти прати тортата си, Алекс. Тортата си за юбилея.

Прав е, жеста наистина е голям, особено за непознат човек. Жената на Паул ни гледа с любопитство, предполагам австриец по-скоро би се обидил от половин торта от непознат. А може би, не. Не знам. Гръмвам подареното шампанско и купона започва отново. Няколко минути по-късно сервитьора се връща с един мъж и ме посочва с очи. Поглеждам ги въпросително.

– Говорите ли руски? - пита ме мъжа.

– Да.

– Изпратихте ми любимата ми водка и дойдох да видя, коя е жената с която сме родени на една дата и имаме толкова еднакви вкусове. Здравейте, аз съм Олег, другият рожденик.

Махвам към масата:

– Заповядайте, седнете при нас.

– Хайде да ви поканя всички при мен, ако не е нахално. Искам да си поговоря с вас, а не е честно да оставяме едната компания без титуляр.

Каня се да откажа, но получавам две бързи настъпвания от Борил, това означава да се съглася. Имаме си такъв знак, едно настъпване, не, две, да. Никак не ми се става от хубавата маса, но кимам любезно и се надигам.

Олег се оказва собственик на агенция за недвижими имоти от Санкт Петербург. Зет му е канадец и се занимава с дърводобив. Казва, че си има собствена малка компания и ми разказва, че когато закъснява с поръчка, често му се налага да препасва триона и да реже сам.

– Гледала съм по Дискавъри как секат едни огромни дървета, вашите такива ли са?

– Да, същите.

И той ми показва няколко снимки, от които ми спира дъхът. Жена му ме поглежда:

– Все го карам да се откаже, но той не иска. И подозирам, че често отива да сече само заради удоволствието...

Той вдига рамене:

– Тя много се притеснява, а то не е опасно.

Поглеждам го и после поглеждам селфито му, как се люлее в клоните на един сигурно стометров бор... Човекът явно си пада по адреналина. Олег се обръща към мен:

– Какво стана с тортата ви, объркаха ли нещо?

– Не, закъсняхме. Мъжът ми мислел, че се правят в хотела. Оказало се, че ги поръчват някъде и трябват поне 2 дни.

– Да, моята я поръчахме още като дойдохме. Жена ми като разбра, че сте българка и настоя да ви пратя половината. На нея България и е слабост. Организираше от наша страна децата, които идваха на асамблеята в София. Вие сте млада, не знам дали я помните асамблеята.

– „Знаме на мира“, помня я. Дори съм участвала на последната през 1988 с рисунка.

– Така ли? - жена му на Олег ме поглежда с интерес. - Аз съм била и на четирите. Първата беше през 79 година, тогава се запознах и с Людмила Живкова. Беше много хубаво, деца от половината свят, много интересно. Камбаните стоят ли още?

– Повечето. По едно време бяха разрушили доста комплекса, после дъщерята на Людмила го възстанови. Доколкото знам прави пак и асамблеята.

– Имам невероятни спомени от тогава. И много приятели българи. Но много отдавна не съм ходила в България. Не мога да убедя децата, а почивките са единственото време, когато сме заедно.

– Тази година задължително ще ни дойдете на гости. Живеем в къща на едно много красиво и спокойно място. И сме си само двамата, децата ни учат в Англия. Заповядайте всички. Мъжете ловци ли са?

– Да.

– И той – посочвам Борил – много запален.

Борил кима и се започва обсъждане на дивеча на различните места. Сърбина сваля сестрата на зетя канадец, която или е разведена или е сама с децата на почивката. Паул и жена му си говорят с двойка руснаци за някакви смазки за ски. Жената на Каргуйчето си приказва с един турчин и жена му, доколкото разбрах, той е бизнеспартньор на Олег. Въобще сме сбъднатата мечта на интернационала. Следва задължителния обзор кой какво работи, кой кого познава, размяна на телефони, визитки и правене на снимки. Единия от приятелите на Олег се оказва с бизнес в Румъния и проявява жив интерес, когато чува с какво се занимавам аз. Започваме да си говорим и накрая дори се отделяме в един ъгъл и го подкарваме чисто делово. Когато Олег идва, за да ни върне на масата, вече сме се уговорили да работим заедно. Турчина пък е убедил архитекта да огледат някакъв апартамент в Рим. Каргуйчето е обещало да намери тънко един тон лавандула на едната рускиня, която явно се занимава с някакви етерични масла, а Борил омайва зетя и дъщерята на Олег. Както подозирам с користната цел да ни поканят в Канада и да се катери и той по някой бор. После всички наблягаме на водката и купона. Един от приятелите на Олег учи Борил и архитекта да играят казачок, в следствие на което и двамата се оказват по задник на пода. Олег явно решава, че е в гръцка таверна, удрят го на сиртаки с Каргуйчето и успяват да счупят половината чинии, докато ги спрат. После жена му подкарва разни частушки, повечето от които доста пиперливи и всички се напикаваме от смях. Аз осигурявам превода на английски и научавам няколко термина, които дълбоко ме съмнява да ги има в официалните речници. Най-трудно се отпуска туркинята, но накрая хвърля един кючек, който оставя мъжете с паднали ченета. Момичето е на 26,7, много красиво и явно е късната любов на бизнесмена, защото той е колкото Олег. Не понасям маанета, но тя танцува изключително добре. Сърбина, който доста се е напил едва изчаква турчина да спре музиката от телефона си и жена му да си седне и ме поглежда:

– Знаеш ли „Шуми, шуми Яворе“?

Не слушам сръбско, но това е една от любимите песни на майка ми, така че я знам.

– Ще ми я изпееш ли, моля те? Тя трябва да се пее от жена.

Кимам и запявам:

Шуми, шуми, јаворе

кад се очи отворе

све што крије ова ноћ

гране твоје говоре

Шуми, шуми, јаворе

ја те слушам до зоре

свјећу сам упалила

да ми нађе прозоре

Нема више оних дана

вjетар бије са свих страна

жуто лишће, твоје лишћe

к'о да каже никад, никад више

Шуми, шуми, јаворе

ноћи су ми најгоре

туге моје скривенe²

Масата се умълчава, а Никола е впил поглед в мен и се е отнесъл някъде. Явно песента е свързана с някакъв спомен. По някое време става, премества се със стола си до мен, прегръща ме през раменете и запява с мен. Когато песента свършва, се пресяга и сваля от врата си верижката си, носи доста дебел златен синджир с кръст. Посяга да ми го сложи на мен и аз се дръпвам.

– Подарявам ти го, ще ме обидиш. Искам да го вземеш, за спомен от мен.

– Разбирам, но не мога да го взема. Ти вече ми направи подарък.

– Давам ти го от сърце. Ако не го вземеш, значи не ме уважаваш. Уважаваш ли ме, кажи?!

Много е пиян и наистина се впряга. И ме е прегърнал през врата, сякаш ще ме души. Борил, който също доста е направил главата го тупва бая силно по рамото и Никола се усеща, пуска ме и се обръща към него:

– Извинявай, брат. Аз... ти си приятел, мъжкар. Искам правилно да ме разбереш... Просто тая песен... Искам да има спомен от мен, да вземе кръста... Ти си приятел, искам да ме разбереш правилно... Аз и го давам, защото я уважавам и защото пее така, затова и го давам. Разбираш ли ме правилно...

После се обръща към мен:

– Вземи го. Той е осветен. Църква построих, там го осветиха. Един ден запали свещичка за мене. Кажи, за Никола дето е в ада. Може да е всичко, ама съм мъж и ми стиска... Кажи, ще ми палиш ли по една свещичка... Ще ми палиш, ти си добра жена.

Налита пак да ме прегръща и Борил го дръпва:

– Ей, по-леко.

Сърбина изведнъж настръхва:

– Я не ме пипай!

И аз решавам да се намеся:

– Само си говорим, Бори. Къде е църквата, Никола? Ще ходим в Сърбия, искам да я видя.

В крайна сметка Никола се умирява, но ми се налага да взема кръста и да си го сложа.

Олег гледа малката ни сценка и аз му правя извинителна физиономия:

– Съжалявам, пиян е.

Той махва с ръка, не изглежда впечатлен. Другите руснаци на масата също. Турчина се подхилва, забавно му е. Само Паул и жена му ни гледат странно. Мдаа, явно австрийските нрави са различни. Никола се връща при канадката и започва разгорещено да и обяснява нещо. На моменти английския явно му бяга и минава на немски, а жената на един от руснаците влиза в ролята на преводач. Купона се завихря отново и продължава до сутринта. Накрая идват да ни молят да си тръгнем. На другия ден разни части от нощта ми се губят. Последното което си спомням е, че играхме на руска рулетка и аз уцелих оцета. По план днес трябва да се катерим по планината на Мойсей, но аз просто искам да спя. Борил хърка като дъскорезница и адски ме дразни. Накрая го хващам за носа и мирясва. Към 2 следобед си отварям едното око, умувам малко и отварям и другото. Борил е спрял да хърка и ми е дал гръб, прегръщам го през корема и той се завърта към мен.

– Живо ли си? - питам.

– Ъхъъ, ама искам да съм умряло. Имаш ли аспирин?

– Не, поръчай кафе.

Отивам да се къпя и когато се връщам, той е пръснал кредитните си карти по леглото. Вдига глава, когато ме чува:

– Ти имаш ли пари в майстора /мастер кард/?

– Какво става?

Той ми прави муцунка:

– Нищо, малко сме се олели снощи. Казах да ми донесат сметката и... Аз от тая дали мога да тегля тука?

Поглеждам логото на картата и поклащам глава:

– Не. Спокойно, аз имам пари в мойта. Колко сме избумкали?

Той ми прави пак муцунка и ми подава сметката. Поглеждам я и после поглеждам него:

– Това цялата ли е?

– Тц, нашта половина. Казах на половина да я разделят, отде да знам кой какво е поръчвал, а Олег май още спят. Ама ние бяхме по-малко, не вярвам да съм го набутал.

Пак поглеждам сметката, цифрите не стават по-малко. Усмихвам се сконфузено:

– Май бая сме се олели, не малко.

Сядам на ръба на леглото до него и той ме хваща през кръста:

– Ама ти беше готино, нали?

– Мдаа, само дето издухахме един апартамент.

Той ми намига:

– Панелен, гарсониерка, нищо работа. Пък и за какво ти е апартамент, имаш си къща. И златен кръст, осветен.

– Боже, бях забравила. Трябва да го намеря тоя, да му го върна.

– Недей, ще се обиди. Той ти каза, подарява ти го за спомен. Сърбите са набожни, иска да се молиш за него от време на време.

– Нямаше да се моля за човек като него, дори да вярвах.

– Защо? Той е свястно момче.

– Да, и църква е построил. Само дето и след нея е убеден, че ще отиде в ада.

– Мъжкар е, стиска му, правил е каквото трябва.

Изгледах го:

– Възхищаваш ли му се, или така ми се струва?

– Той е герой, Алекс. Бил се е за страната си не защото са го карали, а защото е мислел, че така е правилно. Такива като него са малко. Трябва много да ти стиска, за да направиш такова нещо.

– Кое нещо, убийствата, изнасилванията или да прережеш гърлото на дете, докато майка му го държи?

– А какво, да остави да прережат гърлото на неговото дете или да изнасилят неговата жена?

– А това, което прави сега?

– Какво прави? Работи и си храни жената и децата като всички. Къде е разликата от Каргуйчето? Ама не си свикнала да се оправяш с пияни, а? Чакаше аз да те отърва.

– Съжалявам скъпи, но нямам опит. Преди да те срещна нито съм била в пияни компании, нито аз пиех.

Той ме събаря върху себе си:

– Аз те развратих, а? - после поглежда интернет банкирането ми и своето и присвива очи: - Малиий, сиромашийка, няма да ги съберем. Я да звъня на кака ти Пепа да преведе нещо. Ако го намери де, че аз одрънках всичко като тръгвахме.

– Днес е събота, няма да стане.

– Вярно. Чакай, ще звънна на Пешо да ни прати, ако няма вече ще я раздигам. Колко трябват още?

Казвам му и Борил се разсмива:

– Бива си ни. Толкоз пари не бях одухвал за една вечер. И на половината не съм. Стой гледай Петърчо сега как ще се оцъкли, като чуе колко му искам. Освен да кажа, че ще ти купувам диамантен пръстен. Добре, че имаш рожден ден само веднъж в годината, иначе...

Щеше да е добре да имам и мозък да не го празнувам в петзвезден хотел с ресторант на свободна консумация, ама карай. Борил вижда умрялата ми физиономия и ме млясва по бузата:

– Гледай положително, ще има какво да разправяме след години.

– Да, след около 20, горе-долу тогава ще съберем пак пари за почивка.

– Абе важното е, че ни беше кеф. Парите са за това.

Не съм много съгласна, но е доказано, че човек не може да се ухапе отзад сам, колкото и да му се иска.

В неделя се прибираме и понеделника си почва рутинно, кисна в задръстванията, спирам колата в локва, защото няма къде и съм се ядосала три пъти по работа, още преди да съм влязла в офиса. А, и имам да пълня банкова сметка, дето е зинала като новоизлюпено пиле. За сметка на това, почивката ми се оказва най-дъвканата тема в офиса, причина разбира се са качените снимки във Фейсбук. Обект съм на благородна и не толкова благородна завист, но нямам време да се задълбочавам, защото задачите ми се изсипват на главата още преди да съм прекрачила прага. Човек ще каже, че ме е нямало не 5 дена, а 5 години. Свършвам работа чак в десет вечерта и когато се прибирам Борил още го няма. Появява се към 10 и половина сгрохан тотално. Слагам му да яде и докато го гледам как набива, ми става смешно.

– Какво?

– Нищо, чудех се къде ще ме заведеш на следващия ми рожден ден.

Той ми се ухилва:

– При майка ти, там е най-евтино.

– Бори, говорихме си с Надя за нещо, но не знам дали ще си съгласен.

– За?

– Да стане съдружник с мен. Да откупи твоя дял, а активите да си останат твои.

Той се обляга назад:

– Чия идея е това?

– Моя. „Валдеман“ ми отказаха, а тя твърди че може да ги накара. Ако не направя нещо, след като „Комерс“-а ни завлякаха, сме на червено.

– Няма ли да ни платят нещо оттам?

– При положение, че и акулите още не са си взели парите, познай. На опашката сме сигурно и след работниците им.

– Кой е с Надя?

– В смисъл?

– Кой и дава парите? Тя няма.

– Не знам. Алексей сигурно.

– Да бе, как пък няма да и купи фирма в България. Каква цена и каза?

– Казах и да си говори с теб, но че няма да е висока.

– Що пък да не е, да не ми е роднина.

– Бори!

– Добре де, бъзикам се. Вие ще смелите ли брашно, да не ми мрънкаш после? Тя не е като теб, не можеш да я накараш да седи по цял ден в офиса.

– Не ми трябва, за да седи в офиса. Трябват ми връзките и, има повече от нас с теб.

– С мъже, определено.

– Е?

– Добре де, щом искаш, какво да те правя. Не ми се продава, ама дето ще ми се цупиш... Така че, нека е на твойто. Казваме цената, носи парите и драсвате подписите. После ти си се оправяй с нея, като си я искаш. Що не ще активите?

– Аз не съм съгласна. Искам активите да си се водят на мен. И искам изпипан договор, че няма да може да продава без мое съгласие и т.н. И главно, че няма право върху активите.

– Добре. Ще звънна на адвоката да видим как ще стане. Щото тя съдружник, пък няма право на активите, объркана работа... Не знам, ще видим адвоката какво ще каже. Пасивите даваш ли и ги...

– Давам и ги. Отивам да се къпя. По-леко с тая ракия, изморен си, ще се отрежеш.

– Няма, дояждам си кремчето и се качвам.

Излизам от банята и го виждам с чашата в леглото да гледа мач.

– Стига си пил, Бори. Късно е.

– Кеф ми е, ще си пия. Защо си пипала настройките на картината?

– Не съм.

– Тогава защо всички изглеждат зелени?

– Не знам.

– Да бе, сигурно котката ги е сменила. Като не разбираш от нещо, що бърникаш? Също както с колата, паркирала си като арабин в мола. Като не знаеш да караш, ходи с такси. Не аз 20 минути да се чудя как да си вляза в двора. И защо още няма пердета тука?

– Шият ги и ще ги шият още 3 дни. Последния път когато пита бяха четири дни.

– Намерила си най-пипкавите шивачи и ми остроумничиш. Една работа не я свършваш като хората. Друга жена щеше и да си ги ушие, а ти едни шивачи не може да избереш. Толкоз пък от нищо да не разбираш, само устата ти голяма.

Легнах си без да казвам нищо, беше го хванало и понеже му беше криво, че е изморен щеше да се заяжда като стара свекърва на кръщене.

Той помълча 2,3 минути и почна да души въздуха:

– На какво смърдят тия чаршафи? Толкова ли не можеш да купиш един свестен омекотител, това вони на циганска партенка. Ще отворя, егати смрадта. Има ли други чаршафи, няма да спя на тези. Ставай Алекс, няма да спя на тази гадост, ще повърна, наистина.

Въздъхнах и станах да сменя чаршафите, ако имах късмет щеше да миряса след това.

– Е, това е друга работа. Тези си миришат на чисто.

Ъхъ, само дето са от едно пране с другите, ама карай. Легнах, дадох му гръб и се завих през глава. След около половин час ми писна да слушам скапания мач.

– Бори, слез да го догледаш долу, моля ти се.

– Слез ти.

– Слез долу, Бориле. Утре трябва да ставам.

– Абе ти в къщата ми ли ще ме командваш? Искаш ли да ти отвъртя един.

Приказвах му обърната с гръб и сега се надигнах да го погледна. Не бях видяла бутилка и затова не му бях взела чашата, мислех че я допива. Бях сгрешила. Станах, обиколих леглото и видях бутилката до шкафчето. Седнах до него и го погалих по ръката:

– Бори, хайде да спим, миличко. Късно е.

Той ме загледа и аз посегнах към чашата:

– Хайде, Бори. Дай ми я, утре ще си я допиеш. Изморен си, късно е, утре няма да можеш да станеш. Хайде, моля ти се.

Накрая му я взех, взех и бутилката и ги занесох в банята. С още малко увещания го накарах да угаси и телевизора и най-накрая вече можеше да спим. Разигравахме сценката доста често, и вече бях тренирана как да се оправям бързо. Сутринта го захапах задето ми се беше зверил и той махна с ръка:

– Колко пъти съм ти казвал, да не ми се връзваш какво дрънкам пиян.

1металдектинг - търсене на предмети с металотърсач

2 https://www.youtube.com/watch?v=HNWB3OH8IdU