Dec 29, 2007, 7:59 PM

Винаги има кой да заплаче 

  Prose » Narratives
1210 0 14
2 min reading
Той вървеше с леко приведена глава. Очите му бяха съсредоточени и присвити. Стараеше се нищо да не му убегне. Гледаше наляво, надясно. Обръщаше се да гледа и назад. Искаше да намери нещо или някой. Същевременно се стараеше да не се набива на очи. В никакъв случай не биваше да го забелязват. Ако го видеха, хората на които дължеше пари, това щеше да е последното му ходене по улицата. Дори последното му ходене, където и да било. Не, сега на всяка цена трябваше да остане незабелязан.
Нощната улица ухаеше на дъжд и късна есен. По тъмните фасади на жилищните блокове тук-там започваха да се появяват светлини. Кооперацията, в която трябваше да влезне вече беше наблизо, но първо трябваше да се увери, че пред входа и не го причакваха. Ако не го причакваха пред входа, трябваше да внимава да не го причакват вътре. Неизвестните бяха много, но той трябваше да занесе парите. Така бе обещал. Жената се нуждаеше от тях. Детето и също. А той... той беше сам. Какво толкова рискуваше? Нищо повече от кожата ...

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Калоян Бинев All rights reserved.

Random works
: ??:??