Короната на Спасението   

Отдавна, много отдавна имало една обширна, гъста гора разположена в подножието на висока планина.

В тази гора се заселило да живее елфчето Тедуа, така го кръстили и името му на някой от човешките езици значело „ Обичам те”. И наистина то обичало всичко живо край себе си и на всеки искало да помогне.

Минавали години и с всяка следваща гората все повече намалявала, изворчетата едно след друго изчезвали, цветята ставали малки и нямали предишния аромат.Дърветата измирали, а листата им били покафенели и сгърчени. Сред тях се носел задушливят мирис на дим.

Един ден Тедуа видял на полянката до дома си, как  старата костенурка Глория вече умира. Доближил се до нея и тя с последни сили му казала:

- Моля те потърси „короната на спасението”. Тя е някъде в нашата гора и само чрез нея ще останем живи…Дай я на първия човек, когото срещнеш…

Костенурката издъхнала, а малкият елф започнал да търси тази корона. Минавали дни, месеци, години, обърнал всяко листо и камък, но никъде не я намерил.

През един късен следобед на скалите видял стогодишния орел. Той му казал, че от предците си е чул за короната на спасението и че е някъде в пещерата при прилепите.

Тедуа се затичал към пещерата и там още на входа го посрещнал царят на прилепите.Елфа му разказал, какво търси, а царят отговорил:

-Чувал съм, че в дъното на пещерата, където отиват всички мои поданици да се преселят в отвъдно има такава корона, но никой не се е върнал, за да ми каже!

Елфчето благодарил и навлязъл в пещерата. Няколко дни бродил, докато стигнал до дъното. Там видял, че сред купища скелети от прилепи на един камък стояла малка златна корона. Грабнал я и се затичал към гората. Когато я прекосил и стигнал до широкия път оставил короната на пътя и се скрил в шубраците. Още първият човек, който минал грабнал златната корона и се затичал към другите хора.

Така започнала и голямата зараза!!!

          Вирусът

   Това се случи в едно малко градче, където всеки ден започваше с малки групи безделници в двете кафенета, няколко ученици „забравили” да отидат на училище и десетина клюкарстващи пенсионерки по пейките.

Днес беше друго…Улиците бяха пусти и само две бездомни кучета търсеха храна по препълнените кофи. Единствено Лъки вървеше по празния площад, загледан в земята и унесен от монотонния звук на крачките си. До него литна ято гълъби и го стресна. Връщаше се от нощна смяна и никак не бързаше да се прибере в празната си стая.

Изведнъж го побиха тръпки и целия се обля в пот. В главата му бясно се въртяха въпроси… Защо аз?...Наистина ли страшния вирус?!…Та аз съм сам и няма дори, кой да ме погребе… Рязко се обърна и почти тичайки отиде в аптеката.Тя беше празна и пред него стоеше някакво „плашило” опаковано в маска и защитен костюм. Изкупи от всички останали лекарства срещу вирусна инфекция.

На бяг се прибра, гърдите го стягаха.Близо 20 минути си ми ръцете, като през цялото време дишане с богата тоналност на всякакви свиркащи звуци. Изпи една шепа таблетки и легна.Главата му бучеше и сякаш се изпразни от всевъзможни въпроси и мисли. Стоеше във вцепенение и броеше пулса, дишането си и всяка дори и малка болка по тялото си.Осъмна след безкрайна мъчителна нощ.

На другия ден намери тиксо в килера и облепи всички прозорци и врати.

Така започнаха да текат ден след ден и едва на 30 реши да отвори вратата. Беше станал скелет с дълга сплъстена коса и брада.

Вратата с пукот се отвори от просъхналото тиксо.

Навън грееше слънце и се чуваше делничният шум на бучащи коли и птича песен.

Бавно повдигна глава и погледна синьото небе. Олюля се и падна.

Последната мисъл,която мина в  главата му преди да издъхне беше…

Благодаря ти Господи, че ме опази!!!