Вече десети ден се носим с много хиляди километри в час и нищо не може да ни спре. Особено ме дразни Дълес - недодялан невротик с мания да зяпа през илюминатора с часове. Преди космическата ни станция да избухне, чат-пат свършваше по някоя работа, сега само гледа отдалечаващата се Земя и шепне нещо. Може би са молитви - казват, че по тези места е много вероятно те да бъдат чути. А може и да е вербален тик на нервна почва. С всеки отминал ден все по-трудно различаваме Земята сред милиардния планетен рояк. Чудя се дали още ще я виждаме, когато ни свърши кислорода. Чудя се също кога ще свършат тъпите смешки на капитан Морган.
- Дълес, гости ли чакаш? Може би някой бобър от Бетелгейзе, или крилат пор от Проксима...- засмива се на собственото си остроумие. Според мен като дете е удрян от метеорит по главата.
- Капитане, мислите ли, че някога ще се върнем там? – сочи Дълес, но и без да сочи е ясно къде е „там.“ Вместо капитана отговарям аз, за да прекъсна в зародиш поредната тъпня - друго не ...