ВКАМЕНЕНА ПЕСЕН

Някога…

Кога прекрачих прага на института…

Имах рядкото щастие…

Да ни посрещне…

Да ни приветства…

Да ни въведе…

И да ни изнесе първата лекция…

Един, не голям…

А един от най-големите ни архитекти…

Повече от него и дума не чух…

Загина месец след това…

Но чувах за него други да говорят…

Говореха и хора…

Говореше и онова, дето беше сътворил!

Не го чух повече, но никога не забравих що ни говори…

Опита се да ни разкаже що е това архитектура, що е това изкуство, и колко много неща трябва да знаеш и колко много неща трябва да можеш да правиш…

Че Тя, Архитектурата, е невероятно трудно изкуство…

Че камък трудно проговаря…

Още по-трудно пропява…

Извъртяха се години…

Изкалъпих стотици проекти…

Построиха се стотици сгради…

Съсипах милиони кубици бетон…

И що камък съсипах…!

А дали нещо, от това що градих….?

Дали нещо проговори?

За пропяване не смея и да мечтая…

А казват, че тя, Архитектурата, била вкаменена музика…

Сигурно са прави, но не казват, че това изкуство има някои, не само странни, но и смайващи особености…

Ако слушаш музика, и не ти хареса, натискаш копчето и тя изчезва. Гледаш картина, ако не ти харесва, отминаваш и я забравяш. Гледаш театър, не ти харесва, ставаш и излизаш. Четеш книга, препрочиташ или захвърляш…

Продължете сами!

Няма изкуство, което да не можеш да отминеш, да изключиш, да не му обърнеш внимание…

И то е извън теб или може за известно време да не те заангажира. Отминаваш го и го забравящ!

Само едно е неподвластно на желанието ни да го отминем, да не го незабелязваме или да не го зачитаме!

Архитектурата!

Вървиш по улица, живееш на улица, харесва ли ти или те отвращава, ти си безпомощен. Тя ти въздейства без да те пита, без да се съобразява с теб.

Ако е красива, изискана, те възхищава, радва.

Ако е грозна,… е и чалга се слуша...

Слуша се, ама от немай накъде…!

Живееш в дом, по воля или неволя избран, по мерак или по неволя взет. Живееш в него и си безпомощен да се откъснеш от въздействието му.

Защо ли най-голямата престъпност, най-големите примитиви живеят в гета?

А?

Защо ли процентът на самоубийствата в новите комплекси е смущаващо по-голям, защо в тях процентът на стари, и моми и ергени е …свръх голям.

Ами заболяванията?

Едва тогава разбрах, що Той искаше да ни каже…

Колко години ми трябваха да проумея, че ония десетки хиляди, дето живеят в десетките хиляди жилища, изградени по мои проекти, волю или неволю, са под въздействието на моята мисъл, на моята представа за култура…

Аз присъствам там…

Дали като дух..?

Дали като призрак…?

Дали като песен?

Дали с добро ме споменават…?

Дали ме проклинат…?

Че пари за дом, с години, с мъка се събират…

Че човек с дом и семейство се гордее…

И ако нещо мое не проговори, не пропя…

Осмелих се аз да проговоря…

Да поговоря …

Да поразкажа..

На един архитектурен преглед, кога оповестяваха наградите и обясняваха защо…

Един от големите ни архитекти и още по-голям като човек, като дойде ред да представя сграда, изградена по мой проект, позамълча, позамълча…

После разпери ръце, замахна с тях, като диригент пред оркестър и изрече:

-Това не е сграда! Това е песен!

И ме прегърна!

И прописах!

И се заредиха, разказ след разказ, повест след повест…

И роман…

И разказвам за ония щури екземпляри, дръзнали изкуство да правят…

И художници, и писатели, и артисти и най-вече архитекти…

Осмелих се, защото съдбата си направи шега с мен и от почти невръстни години ме срещна и ме завъртя покрай най-големите ни личности в изкуството…

И не само ги срещнах, и не само с някой от тях поработихме, но и станахме приятели…

Прописах!

Не знам дали в нещо успях..

Но кога първата си книга представях…

Залата, огромната, моята…

Оная, де не била сграда, а песен…

Се оказа тясна!

И когато зачетоха, страница след страница…

Видях сълзи…

В много очи!

То, изкуството не е само радост…

То е и мъка…

Тя пък гризе, човърка, подлудява…

Та прописах…

Да се поизмъкне нещо от мен…

Да не полудея…