- За да умреш като благородник, трябва да си живял, като благородник - каза дядото и се покашля. Беше дребно старче с каскет. Седеше на пейката пред къщата и пасеше две кози.
В селото нямаше хора. Нямаше магазин, нямаше нищо. Ние имахме семейна къща там и ходех да я наглеждам понякога. Спирах колата пред портата. Вадех хладилната чанта, отключвах портичката, пусках тока, водата и премитах двора от нападалите листа. После сядах пред портата за половин час, колкото за една бира и просто си седях. Беше страшна тишина. Ако не бяха звънчета на тия две кози, щеше да е пълно мъртвило. Къщите стояха, оградите стояха, дворовете си бяха там, вярно всичко потънало в бурени, но там. Нямаше ги хората. Нощем, когато луната изгрееше, когато звездите обсипеха небето, ти се струваше, ако си отпред на пейката, че си част от целия космос, а не си на земята. Горе светеше, а долу бе тъмно. Когато идвах, дядото бързаше да излезе и да стои близо до мен. Сякаш за него това беше смисълът в момента на целият жи ...