6 мин reading
Имало едно време, преди много лета, когато нямало мобилни телефони, интернет, таблети и компютри. Нямало и много други неща, но нека спра до тук. „Средновековие“- възкликват повечето, но ще уточня, че не са изминали чак толкова много лета от времето, за което говоря. Има-няма 30-40 години ни делят. Та точно през тези „тъмни“ години забогатях. Ама наистина, толкова много забогатях, че и самият цар на Лидия, Крез, ми завидя. Много моля, всяка мисъл за злато, пари, движимо, недвижимо и каквото и имущество да се сетите оставете настрана. Такива неща не съм имала, а пък и сега не мога да се похваля с много. Тогава намерих нещо по-скъпо от златото, по-ценно от диамантите, по-красиво от шедьовър на Леонардо да Винчи, по-крехко от порцелан и по-капризно от разглезено дете- истинско приятелство. В онези си детски години въобще не осъзнавах в какво се забърквам и какво ще ми донесе това запознанство в бъдеще. Тогава просто бях щастлива, че намерих някой достатъчно откачен, че да ми е компания в щуротиите, достатъчно верен, че да не ме издава на мама и тати, достатъчно предан, че да ме защитава и достатъчно различен, че да ми е винаги забавно с него. Не е той, а тя. Да, говоря за истинско приятелство между жени. Колкото и да не ви се вярва, такова нещо има. Разбира се през годините сме го поочукали, поодраскали, позахабили, ама нали казах, че е като порцелан и то не какъв да е, а като корейската делва на аукционната къща "Кристис", та си го пазим.
Мислейки за нея, първото нещо което ми идва в главата е безгрижие. Детство прекарано на село. Игри в прахоляка, около реката, из поляните и основното- каране на колело. Да това беше любимо занимание. Използвахме всяка свободна минута, за да обикаляме околностите като скитници, яхнали ожулените колелета. Тя имаше „Балканче“, а аз „Чайка“. Ама от онези старите, с рамките и с контра. Разбира се имаха и предни спирачки, но те отдавна не работеха, а веригите често падаха. Ремонтирането и поддържането на колелото отнемаше време, но все пак поддържането на автопарк изисква усилия. Карахме без каски и без наколенки и естествено имаше много ожулени колене, разбити носове и надрани лакти. Не си спомням по-голям период от два дни без пресни рани. Бяхме войници и стоически понасяхме несгодите.
Друго, за което се сещам, са дългите зими, дълбокия сняг и студа. Пързалянето с найлон, правенето на снежни човеци, замерянето с топки и строенето на снежни замъци са едно на ръка. По-топъл ми е спомена за прекараното време у тях, при баба ѝ и дядо ѝ. Селска къща, винаги подредена и изчистена до съвършенство, печка на дърва, а на нея винаги къкри вкусна манджичка и черно-белия телевизор включен на първа програма, ако има предаване разбира се. Баба ѝ се суети около тенджерите, претрива, вече изтритите витринки или седи до печката с плетка в ръцете. Дядото е ангажиран със снабдяването с дърва. И в тази тиха идилия ние сме се разположили на леглото срещу печката и играем на „Не се сърди човече“. И за ужас на много от родителите, по някое време дядото ще ни донесе един буркан от кисело мляко пълен до горе с домашно вино. Ех, няма такава наслада! А ако е минала Коледа и има от свинските мръвки, ще отвори печката и директно върху въглените ще хвърли две-три пържоли за мезе. Ох, още виждам пушека, който изпълва стаята, аромата, който се разнася из цялата къща и бабата, която намусена нахоква дядото, че не е отворил вратата. Седим на масата, гледаме как тихо се сипе снега, похапваме мръвки, по които са останали малки въгленчета и с наслада отпиваме от виното. Не след дълго бузите ни се зачервяват, а старите ни гледат с такова задоволство, че единственото, което остава е да полегнем за един здрав сън. Блажени години!
А после пораснахме или си мислехме, че сме пораснали. Говоря за периода, който се характеризира с всичко знам, всичко мога, свобода ми дай, а не ме учи. Днес му казваме „пубертет“, но по мое време това ти ми бушуващи хормони хич не минаваше, особено пред моите родители, нейните бяха малко по-либерални. И въпреки това, че родителите ѝ бяха по-свободомислещи от моите и не приемаха шамарите за решение на проблема, тя не успя да се измъкне от „правосъдието“ на мама. Отнасяше си го често, когато не съобрази бързо, че трябва да изчезне. Ето например, в онзи период, когато нашите връстнички се интересуваха вече от гримове и модни дрехи, ние се пристрастихме към картите. Сядахме и можехме да играем „Сантасе“ с часове, любимо занимание за горещите летни следобеди. Понякога сглупявахме да го правим у дома, под асмата, до прозореца на мама, която се опитваше да дремне. Разбудена от неизбежните караници, тя излизаше вбесена и ако не си се умел бързо, получаваш близка среща с шамарите ѝ. Дразнеше се, че това било мъжко занимание, а ние трябвало да ставаме дами. Мамо, прости, но нито аз, нито тя станахме дами. Гримове не използваме, а официалните ни дрехи са дънки и тениска. А ако поводът е особено тежък, може и да изгладим тениската. Обичаме да ядем с ръце, да се смеем с пълно гърло, да псуваме като каруцари, да си правим дебелашки шеги и основно- да се наричаме една друга „Овцо“. Това от къде дойде, вече не си спомням.
Но да се върна в онова време. Тогава основно се занимавахме с „мъжки“ работи, колко по-забавни и интересни бяха. Не че не се интересувахме от момчета, дойде и този момент. Преживяхме първите си „велики“, „истински“, „единствени“ и не знам още какви „дълготрайни“ връзки от по месец, два, че дори и за цяла лятна ваканция. Решихме, че ще е много хубаво да си хванем за гаджета двама добри приятели. И това направихме едно лято. Не беше толкова забавно, колкото очаквахме. А като малко по-големи, дори се влюбихме в едно и също момче. И това преживяване не успя да ни раздели. Сега, от разстоянието на годините, виждам колко умно сме постъпили. Той не беше нито най-красивият, нито най-интересният, нито най-добрият, но тогава беше всичко това. Благодарна съм за появата му в живота ни, защото може би в този момент разбрах, че нашето приятелство ще бъде вечно. Лигавата, розова историйка ме научи, какво е истинско приятелство, какво значи да пренебрегнеш себе си и въпреки това да си щастлив. Това ми даде вярата, че такова приятелство съществува не само в книгите, а и в реалния живот. После, много пъти съм усещала приятелско рамо, но това беше моментът на осъзнаването.
И както се случва не рядко, живота ни раздели, всяка пое по собствения си път- университет, работа, семейство, къща, стари родители. В живота ни влизаха и излизаха хора, пътищата ни ту се отдалечаваха един от друг, ту съдбата ги събираше в най-неочаквани моменти. Разделяхме се за години, чувахме се по веднъж на пет месеца, виждахме се за празник, но онова приятно чувство никога не изчезна. Където и да се скитам, знам, че там има едно приятелско рамо, на което винаги мога да се опра. Каквато и простотия да сътворя, а на това съм цар, знам че има на кого да се обадя. Никога не е нужно да обяснявам как и защо, тя ме разбира. Никога не е нужно да се оправдавам, тя не ме съди. Дори тишината по между ни е приятна, дори тогава знам какво чувства, какво не е наред, какво я тревожи. Една изпушена цигара мълчаливо е по-добра терапия отколкото сто сеанса при специалист.
Остаряхме. Усещаме как годините се търкалят все по-бързо и по-бързо. Времето ни натежа. Но там някъде, дълбоко в душите и в спомените си оставаме вечно млади, безкрайно диви и поне за миг безгрижни. Богати сме, нали?
„Овцо“, благодаря ти, че те има!!!
Беше ми приятно да прочета.