Глава пета
За любовта /пак ли, бе!/, за интелекта и съотношението между физиката и акъла, за Страшната планета Земя на най-дребните джуджета във вселената
И така – след няколко минути тримата бяха навели глави към капсулата, много старателно дишащи настрани… А за кихане дори не смееха да помислят…
Вит се беше подал от люка, внимателно вързал се с дълъг и як ремък. Все пак – можеше нещо да подразни огромните ноздри над него, а друго си е да е подсигурен с капсулата. Издържала беше полет над няколко милиона Земи – можеше да издържи и кихането на тримата самотни ненормалници…
Размениха баналните любезности, Учителят го покани да остане на тяхната планета. Спор нямаше – не беше по-лоша от другите Земи, но малцина биха приели риска да заживеят близо до трима подобни на местните… Да кажем – аборигени…
Една откачалка, въобразяваща си, че е звезден рицар и размахваща дълги ръце, крака и коса. Кротичък образ, смятащ се за жрец - явно го мързеше да хване мотика или кормилото на космически кораб. ...