Mar 28, 2008, 8:08 AM

Воин без кауза 

  Prose
1025 0 2
1 мин reading

Как мразя това, което съм. Как се опитвам всеки ден да съм по-добър човек с всички около мен, а те все повече да ме тъпчат. Иска ми се просто да не съм
това, което съм - един добър човек. Искам ми се да не подтискам злобата си някаде вътре в мен, защото колкото повече я подтискам, тя толкова повече ме обърква. Все едно има нещо в мен, което расте все повече и повече и не знам просто кога ще излезне извън мен, не знам просто какво ще стане, страх ме е да не стане нещо лошо. Може би всичко това е от липсата на човек, който да ме обича. От всичките тези изтрадани връзки, които имах от загубата на истиската ми любов, която ми заседна толкова силно в сърцето, че никога няма да може да излезне от там. Сега съм сам на един изгубен прашен път, без да изпитвам болка от нищо. Просто виждам хората как не ме одобряват. Всеки ме гледа, че съм щастлив, а всъщност като се прибера, всичко в мен плаче за това, че съм сгрешил пътя, по-който съм тръгнал. Но сега продължавам да се боря, но вече без нея, без моята истинска
любов съм воин без кауза. И сега падам сам на своето бойно поле без сила, искам да продължа, защото вярвам, че все още не съм изгубил теб. Но колкото повече падам, толкова повече виждам, че няма смисъл. Иска ми се просто някоя сродна душа да застане до мен, да ме хване за ръка и да каже: "Продължавай да се бориш, аз съм с теб." И тогава аз ще се изправя в кървища, с измъчено лице и ще почна отново да се боря за нея. За моята истиска любов.

© МиТаКк Митев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Браво!!!
  • Хубав, мислещ разказ - за това, че въпросите и латентните периоди на болка и изоставеност, са времето на израстване...време, когато не правим избори, а тлеем уморени, питайки се, защо? и къде?...
Random works
: ??:??