Снегът превръщаше цялата долина в еднообразно бяло поле. На някои места имаше ниски храсти, оголели през зимата до грозно стърчащи чукани, но сега и те бяха затрупани и превърнали се в малки снежни купчини.

         Снежната виелица завари пътника точно насред нищото. Вятъра го блъсна грубо и силно в гърба и той падна в меките обятия насреща. Опита се да стане, но не можа - силите му бяха изчерпани от прехода и мускулите изневериха на заповедта на мисълта.

         Човекът загреба с ръце и пое на четирите си крайника към нахвърлящия се насреща му северен вятър. Знаеше, че ако не успее да се изправи и не намери скоро подслон, краят на пътя му е смъртоносно близък.

         Надяваше се някъде в полето да открие бор или ела, под клоните на които да се скрие и изчака краят на бурята. Но не виждаше нищо пред себе си, съвсем нищо и просто слепешката пълзеше напред, повтаряйки си, че не трябва да спира.

                                               * * * * *

         На три хиляди мили от долината, в един топъл дом край брега на голямото езеро, едно куче от северна порода скочи и започна да се върти край вратата на къщата. Жената, шиеща до прозореца, го изгледа и повика гальовно. Кучето дори не я чу. Душеше под прага и недвусмислено показваше, че иска да излезе. Стопанката му поклати глава и се върна към работата си.

         За нея желанията на животното оставаха често неразбрани. Не че не го обичаше, дори се стараеше да му угоди както може, все пак това бе верният приятел на съпругът ѝ, но точно сега, в този следобед, нямаше намерение да излиза заради прищявката му. Обичайната разходка трябваше да е след около два часа, малко преди залез, затова то би трябвало да потърпи още малко.

         Мъжът ѝ навярно би разбрал веднага, че кучето не иска просто да излезе, а че иска да отиде някъде.

                                                * * * * *

         Пътника все пак успя да се изправи и свел глава, пое слепешката във виелицата. Дишаше все по-тежко, болезнено се откъсваше от гърдите му леден дъх, който заплашваше, че ще секне във всеки момент. Дробовете агонизираха от пробождането на студените игли. Снежинките се превърнаха в милиони остриета, пронизващи на места тялото му и смразяваха кръвта. Отчаянието отнемаше последните резерви от воля и енергия.

         Нямайки къде да се скрие, той разбра, че смъртта му е близка.

         Падна. С неимоверни мъки се изправи. Не знаеше дали е ден или нощ. Очите му виждаха само блясъка на искрящия сняг. Усещаше върху себе си тонове от умора, натискащи с корави пръсти тялото. Едва ли ще успее да продължи да си пробива път в лепнещия по него лед. Имаше не повече от няколко минути, защото всеки леден къс отнемаше частица от силата, която все още го поддържаше.

         Толкова съжаляваше, че не взе кучето си в това пътуване. Сега щеше да му даде топлина и опора. Навярно би открило и спасителния път, но то се намираше далече, толкова далече.

         Краката му се преплетоха и той падна отново. Този път не можа да стане, нито да запълзи. Остана свит и неподвижен.

                                                      * * * * *

         Слънцето докосна с лъчите си покрива на къщата. Във водите на езерото започнаха да се прескачат сребристи риби. Вятъра нежно докосна върховете на околните дървета и те тихо запяха вечерната си песен.

         Жената за кой ли път смъмра кучето да стои мирно. Нервността му надминаваше нейното търпение. Затова реши да го изведе и дано с това да се успокои.

         През последния час то започна да драска по вратата и да лае насреща ѝ, дори скочи срещу прозореца, нещо, което никога до сега не бе правило. Мъжът ѝ го беше обучил добре, а и кучето бе доста умно, за да знае, че трябва да спазва и нейните указанията. Но не и в този ден.

         Тя му закачи дългият повод и отвори вратата. Кучето силно опъна ремъка и се втурна в бяг, повличайки със себе си и стопанката. Жената извика гневно и дръпна повода. С невероятна сила животно я задърпа извън двора, с видимо желание да побегне някъде в гората. Не се подчини на виковете ѝ да спре, което я изплаши, че навярно е побесняло.

         Жената успя да омотае края на ремъка около една от гредите на оградата, завърза го с треперещи пръсти и отиде настрани, уплашено гледайки към полудялото куче, което започна да се мята като диво в опитите си да се освободи.

                                                        * * * * *

         Студът стисна с ледена хватка пътника и той усети как крайниците му изтръпвайки замръзват. Кръвта все по-трудно се движеше във вените и лишеното от топлината ѝ тяло бавно започва да се вкочинява. В душата му се настани сънлива лекота, обещаваща покой и безкраен сън, стига да остави мъждукащото пламъче на живота да угасне.

         Не се наложи на студът да го увещава много дълго.

         Мислите вече не усещаха грижите, който срещаше през дните си. Нямаше го и страхът от утрешния ден, нито опасенията за незавършените дела от вчера. Някъде далеч в тях образът на жена му помаха за сбогом и сълзите ѝ блеснаха отразили залезът, който толкова обичаха да гледат заедно.

         И след това сърцето се опита за последен път да изпрати струя от вледенената кръв из тялото, но не успя и просто спря да тупти.

         Пътника затвори очи и се отпусна върху водите на неговото лично езеро, които го отнесоха в призрачността на лека утринна мъгла.

                                                        * * * * *

         На три хиляди мили от онази замръзнала долина, една жена изведнъж усети смъртна слабост и краката ѝ се подкосиха. Тя седна на топлата земя и безпомощно сплете ръце, смазана от усещането, че нещо я напуска завинаги.

         Пред нея беснеещото куче се скова за миг, подуши въздуха насреща, сетне сякаш изхлипа и започна да вие срещу гората и подалата се над нея луна.