Замисляли ли сте се защо се водят войни по света от незапомнени времена, та до ден днешен? Едва ли… Рядко мислим напоследък. Мислещите не са особено добре възприети  в 21-ви век. Да се върнем към въпроса ми. За колко войни се сещате в момента? Първа, Втора, Студена, Балканска, Руско-Турска… На прима виста тези са достатъчни и даже минаваме за средно интелигенти. Но реално ние интелигентни ли сме изобщо? Нашата цивилизация еволюира ли, както би трябвало да следва по пътя на логиката и установения ред, по който се случват нещата във вселената? Ами, ако се замислим дори за секунда, вероятно отговорът, който съзнанието ни ще “изстреля” е “не”. Аз поне не съм срещала човек, който да не се оплаква от социалните процеси,  които се случват в глобален мащаб. Даже масово хората са настървени и ожесточено плюят по системата, по матрицата, в която много от тях не осъзнават, че живеят сами по собствено желание. Защо се получава така?  Не харесваме нещо, но го приемаме безропотно. Оплакваме се от него, но не прибягваме до промени. Правим едно и също, а очакваме различен резултат. Това не ми изглежда нито цивилизовано, нито еволюционно… Така стоят нещата в един общ, световен план. Но ако ги разгледаме в по-тесен и личен такъв, те не са много по-различни. Всеки един от нас, независимо в какви отношения с колко хора и къде, води своите битки, сражения и войни. Не съм сигурна дали избрах подходящата дума, обаче. “Свои” като част на речта е лично местоимение, което би трябвало да означава, че тези борби са част от нас и ние притежаваме оръдията, с които да нападаме и да се браним. Въпросът от първите редове още стои без отговор, а вече се появяват и нови. А именно, замисляли ли сте се защо водите собствени войни и с кого всъщност воювате? Ние раждаме ли се въоръжени и обучени за военни действия? От къде се снабдяваме  с тези оръжия и в името на какво се сражаваме? Айде, отново същия парадокс. Ми, не, почти не се замисляме. Ние живеем от първата глътка въздух, до последното вдишване като механични роботи, програмирани по стандарт. Размишленията и въпросите се учеличават, но за сега няма ни един отговор. Да, понякога е трудно да отговаряме, особено на въпроси, които не са никак лесни и никак приятни. Факт е, обаче, че без въпроси и отговори не би могъл да се осъществи какъвто и да е прогрес, а нали все към него се стремим?! Само на думи сякаш… За съжаление е точно така. Сега ще се опитам да дам отговори на колкото мога от въпросите по-горе, за да има все пак някакъв смисъл от написаното. Войните в световната история най-общо казано винаги са били продиктувани от човешката алчност и стремеж към господство и налагане на власт. Сама по себе си планетата ни притежава ресурси, които са достатъчни за всички хора по света. Освен изчерпаеми има и неизчерпаеми. Уви, дадена част от човечеството счита, че превъзхожда останалата и решава, че заслужава повече блага и възможности, които си присвоява по различни начини, най-често с военни действия, независимо какъв е типа на оръжията, с които си служат. Историята помни всякакви примитивни, ядрени, химически, климатични, та и биологични оръжия, актуални най-вече към този момент. Сега се замислих за начините, по които дадени военни действия са представяни пред обществото. Много често войни се водят под религиозен предтекст, а това само по себе си е абсурдно, защото не се сещам за официална религия, в чиято основа е агресията и отнемането на човешки животи. Припомнете си само Кръстононосните походи и няма нужда от други нелепи примери… До тук ми беше лесно, като историк чат пат дадох някакво приемливо обяснение. Ами сега…. като човек трябва да разнищя от собствената си гледна точка защо аджеба масово хората се сражаваме един с друг, независимо дали сме кръв или пък врагът го виждаме в човека, с който сме израснали, с който сме деляли хляба си или пък сме горяли от любов… Може би трябва да направя отново паралел между тези личните ни и глобалните войни и да потърся причината в човешкото Его. То е нещо, което може да се разглежда в няколко аспекта. Но най-удачно е да го разгледаме в психологическия. Простичко казано Егото е нашият Аз. За да се изгради обаче този Аз, той трябва да бъде проектиран от някого. Ние се раждаме чисти като бели листи хартия, на които тепърва започва да се пише. Най-често първите вписвания са тези от нашите родители или хората, които са ни отгледали. Каквото се запише на първите страници, то остава под формата на печат, който носим цял живот. Какъв ще бъде той не зависи пряко от нас, а отразява нещо извън нас. Късмет в общи линии… Каквото и да ни се падне, то става нашия център. Ако нашият център е базиран на негативни внушения, чувство за малоценност и безполезност, заживяваме живота си под въздействието на болното ни Его и неизбежно страдаме от това.Много по-благотворно се отразява на Егото ни получените грижовност, признателност, любов… Но рано или късно натрупванията, които добавяме чрез житейския си опит ни деформират по начин, по който сме удобни за света извън нас, за сметка на душевния ни комфорт, вътре в нас. В този момент на противоречие се оказва, че освен центърът, изграден отвън навътре, човек притежава още един център в самия себе си, който е носил винаги, но чак сега осъзнава. Объркването се засилва заради дисбаланса, който двата центъра създават. Не можем да определим кой е правилният и дълго се лутаме между единия и другия, докато изберем категорично един от двата. Изберем ли Егото, избираме да бъдем зависими и контролирани от обществените норми и стандарти, отвъд нас. Изберем ли душата, избираме пътят към същността ни, такава, каквато висшия разум я е създал. Наречете го Бог, природа, вселена… По-съвършени творения от неговите няма. И най-великият  човек, живял на земята е малка прашинка, рееща се из величествената вселена, чието устройство не допуска и минимаален шанс за дисбаланс, а само и единствено хармония. Изборът е само наш. Страхът води до объркване и отново към Егото. Смелостта води право към душата. Преди да стигне човек до нея не подозира колко прекрасно е усещането да е отново едно цяло с нея. Да я чува, вижда, докосва, да се грижи за нея и тя за него… Много малко хора избират трудния и болезнен път натам. Повечето се обгръщат в страх и завинаги остават в схватката на пагубното и ненужно вече Его. Тогава се започват и войните. Ние избираме да не воюваме срещу себе си и собствените си страхове, а срещу нечие друго Его, защитавайки своето. Условно мога да нарека това явление “Война на егото”. В тази война не оцелява почти нищо. Дори силата на любовта, благодарността, уважението губят своя заряд пред такъв безкомпромисен и жесток опонент. Някога когато имах лукса да бъда безотговорна и нехайна към човешкото си развитие и прогрес смятах, че ми се случват ужасни неща. Чувствах се самотна, неразбрана и нежелана от родителите си. Между 4 и 18 годишна търпях психически и физически тормоз от баща си.Не разбирах с какво аз заслужавам гневът на родителите си, а сестра ми тяхната нежност. Първата ми любов се оказа освен несподелена и много травмираща. На всичкото отгоре прерастна в 7 годишна социопатска връзка, която естествено ме осакати за цял живот. Белег ми остави и един мой треньор, който предупредели бъдещето ми, лишавайки ме от шанса да се развия в един прекрасен спорт, който за съжаление не мога да гледам дори по телевизията от тогава. Покрай тези войни, в които съм участвала, защитавайки се, имаше много други малки сражения ежедневно. Но дори и те са били безсмилено разпиляване на енергия, която ако бъде канализирана правилно може да постигне чудеса.
Осъзнах, простих и забравих. Срещнах любовта в очите. Никога не я бях срещала, а бях копняла цял живот за нея. Продължи дълго, бих казала. Но когато свърши, в онези очи, които копнееха за мен и ме гледаха по най-благодарния начин видях най-жестокото озлобление и омраза, които някога съм виждала. Всичките страхове, болка, унижения, обвинения, безнадеждност и отчаяние отново се събудиха у мен и ме завладяха както някога. Мислех, че съм изживяла най-страшното, но се оказа, че не съм. Сега силата, с която ме повали врагът, който доскоро бе мой спасител е унищожителна. Такава е защото унищожава освен мен, една чиста душа, незаслужила по никакъв начин този първия печат, който ще я бележи за цял живот... 
Нито старите ми “врагове” спечелиха, губейки аз, нито сегашният ми враг ще спечели от тази война, която той поведе срещу мен. Във войната на Егото няма победители, има само победени!