Усещал ли е някой болката след гибелта на свой, близък човек? Може би не знаете за буцата, която засяда някъде в гърлото и няма на кого да я изплачеш? Всеки те гледа съчувствено... Някои дори не смеят да си протегнат ръка, за да изкажат своето съболезнование... Дори и времето ти се струва мрачно, независимо дали високо в синьото небе грее с нескрито величие яркото червено слънце... Отщява ти се и живот, и всичко... Иска ти се заедно с покойника да легнеш в черната земя, да те погълне влагата и никога да не отвориш очи, за да целунеш с тях земната естествена красота, никога да не чуеш веселия звънлив глас на птичките...
Само мрак пред очите ти... Тъмни черни мисли в главата ти...
Иска ти се да си сам, забравен и от близки, и от приятели...
А какво ли е в душите на майките, които оплакват децата си? Тяхната мъка сигурно е безкрайна?...
Толкова лишения за децата си, толкова майчина ласка и топлина, толкова грижи, нежност, обич...
Поотраснат децата и... гордост, те са все първи в училище, в... малко парче от скрита буца се отрони за да направи място на радостта, гордостта... Буцата все по-олеква... По спокойно спи и тя - майката...
Тя е майка на син... Колко е радостна, че той е израснал, възмъжал и вече е в казармата. Станал е мъж... Вече сам със собствените си гърди ще пробива пътя на живота, ще се грижи за свои деца... Но от буцата, все още има в нея, едно парченце сраства с майката и тя ще си го носи до края...
Времето лети, наближава уволнението...
Изведнъж като че ли сърцето на майката забива тревожно. Ръцете и омаляват, краката и се разтреперват. Черно писмо с разкривени от сълзите и букви, дошло от неизвестна ръка, кара надеждите и да рухнат... Кратък, но убийствен текст. Трудно е за вярване. Не, не трябва да се губи нито секунда, в него може би има капка живот... Сирени вият в главата и, но тя се надява, тя бърза... Може би той се нуждае от нея сега?... Не! Тя не бива да закъснява...
Лек автомобил спира пред поделението. Ротата е строена. Всички са навели глави. Пред тях е ковчег с тялото на... сина и...
Краката и не я държат. Отпуска се бавно и пада върху студения ковчег...
Нима това е краят? Нима тя никога няма да се зарадва на смеха на своето дете? Никога не ще се спре в прегръдките му?... Никога вече пред портата на селската им къща няма да дойдат приятелите му?... Какъв цвят е вече белият?...
Почернен е животът и!...
Плачът никога не ще промие раната, която зейна в душата и...
Ковчегът е спуснат в черният трап... Пръстта е притиснала тежко капака му...
Животът е влак. Една е спирката, на която може да се слезе. Слезе ли някой, не ще се качи никога отново... Остават роднините, познатите, приятелите... Те ще тъгуват...
На прашната пейка, на калдъръмената уличка стои тя - майката, загърната в черно, отправила поглед на изток, в очакване на своето слънце - детето си... Но... Той никога няма да се върне, никога не ще помогне на майчиното сърце да се усмихне...
В ръцете си тя стиска две писма. Едното, което я прободе... Другото е последният глас, който тя чува от приятеля на сина и. В него той разказва с няколко думи за инцидента - пиян старшина заповядал на него - сина и, да му преотстъпи волана. Заповедта си е заповед... После... Силна скорост, страничният стълб, а после... Смъртта...
Синът и е мъртъв, а старшината е в болница...
Животът е строг и жесток, но понякога бърка... Остава тъгата...
Зората изгрява, а там на тихата уличка стои тя - майката... Ръката е изстинала като сърцето и... Тя е слязла на спирката, за да остане завинаги при своето момче...
Влакът е заминал... Животът продължава... За едни весело, за други - не, но той продължава...

Р.Р. Писано е по действителен случай в далечната 1986 година.